- Вие ли сте нейният терапевт?
- Бях. Тя освен това ми е и близък приятел. От петнайсет години. Проблемите на брат й също се отразиха върху състоянието й. Нали знаете за него?
Вейл кимна.
- Закъснял стресов синдром от Виетнам, нали?
- Да. Той е кататоник. Така и не се оправи. Проблемът е доста сериозен.
- Не й завиждам — отбеляза Вейл. — Но все пак сте я убедили да говори с нас.
- Казах й, че ситуацията е доста заплетена. Не съм навлизал в подробности. Тя ми има доверие.
- Благодаря.
Вейл и Сен-Клер станаха почти едновременно.
- Между другото, докторе — каза Вейл, — бихте ли ми обяснили какво по-точно е психопат? С възможно най-прости думи, разбира се.
Лоенщайн го погледна внимателно, после бавно поклати глава.
- Абсолютно аморален човек, параноичен, таи в себе си огромна ярост, която най-често успява да скрие. Спомняте ли си момчето в Тексъс Тауьр? Никой така и не разбра точно колко е бил разярен, докато не превърна града в стрелбище. Освен това психопатите са антисоциални и са патологични лъжци. Законите не означават нищо за тях.
- Готови ли са да извършат убийство?
- Понякога. Зависи от степента на ярост. Могат също така да бъдат чаровни, интелигентни, приятни и харесвани в обществото. Защо ме питате?
- Мисля, че Аарон Стемнлър идеално се вписва в описанието.
- Истински чаровник, а?
Вейл кимна.
- Е, с това си изкарваме хляба, мистър Вейл — каза той и се върна към пеперудата си. — Втората врата вляво. Очаква ви.
Кабинетът на доктор Моли Ерингтън беше мебелиран семпло, но с вкус. В ъгъла бе разположен зелен мек диван, покрит с възглавнички, край него имаше два люлеещи се стола. В центъра на стаята имаше старинна масичка за кафе. Тапетите на стените бяха в сиво и бяло. Върху дивана бе преметнато вълнено одеяло, а в единия край на масичката бе поставена ваза с яркожълто цвете. През единствения прозорец в стаята проникваше бледа светлина, в ъглите се таяха мрачни сенки.
- Здравей, Мартин — тихо каза тя.
Вейл бе изненадан от вида й. Беше по-мъничка, отколкото си я спомняше, нежната й кожа бе потъмняла от белезите на времето и страданията, в тъмнокестенявата й коса се забелязваха сиви нишки. Светлите й сини очи гледаха измъчено. Очевидно годината, когато се бе лекувала, бе оставила сериозен отпечатък върху някогашната Моли Ерингтън. И въпреки това в нея все още се забелязваше нещичко от старата й сила и упоритост.
- Здрасти, Моли. Радвам се да те видя.
- Минаха десет години — каза тя. — Доста време. Изобщо не си се променил. Заповядай, седни.
После се усмихна на Сен-Клер.
- Аз съм Моли.
- Харви Сен-Клер, докторе. Приятно ми е.
Вейл седна на дивана, а Сен-Клер се отпусна в един от люлеещите се столове.
- Доста приятно местенце — обади се Вейл. — Напомня ми за колеж или нещо подобно.
- Фред го нарича "общежитието" — каза тя. — Живях тук известно време.
- Той ни каза.
- Сега живея в града. Пазарувам, ходя на кино. — Тя се усмихна. — Вече не страдам от агорафобия.
- Съжалявам за болестта ти. Не знаех...
- Благодаря. Преживяването беше доста странно — да бъдеш за малко от другата страна. Даде ми нов поглед към живота.
Тонът й подсказваше, че не би искала да обсъждат повече миналите й проблеми. Извади един пепелник от чекмеджето на бюрото си, постави го на масата и каза:
- Можете да пушите.
Изглеждаше толкова спокойна, че Вейл се запита дали не е взела някакво успокоително.
- Какво стана с Томи Гудман? — попита тя. — Още ли работи за теб?
- Запозна се с една богата млада дама от Напа Вали, ожениха се и сега е вицепрезидент на винарската компания на баща й. Кара ролс-ройс и има тригодишен син,който вече се вживява в ролята си на престолонаследник. - Тя се засмя и отметна глава. После затвори очи и въздъхна.
- Томи — богаташ! Трудно ми е да повярвам. Ами ти?
- Аз съм окръжен прокурор.
- Шегуваш се!
- За съжаление, не. Харви, с когото вече се запозна, е един от най-добрите ми следователи. Навремето е помогнал за залавянето на Панчо Виля.
- Е, не съм чак толкова стар — възпротиви се Сен-Клер.
- Ами Наоми?
- Все същата.
- Разбрах за Съдията. Леля ми ми каза, двамата се познаваха отдавна. Колко тъжно. Беше истински джентълмен. Винаги успяваше да ме развесели.
- Много ми липсва — призна Вейл. — Вече не е същото.
- Кое?
За момент Вейл изглеждаше изненадан от въпроса, после отвърна:
- Всичко, предполагам.
Тя стана и отиде до малкия хладилник в ъгъла.
- Искате ли кола? Или може би сок?
- Благодаря, аз предпочитам кола.
- За мен същото — кимна Сен-Клер.