- По кое време трябва да е бил тук?
- Не сме сигурни. Първото убийство датира от миналия октомври и моето предположение е, че този човек се е появил в "Джъстин" преди две-три години.
- Колко са хората тук — персоналът плюс болните? - попита Вейл.
- Наричай ги пациенти, ако обичаш.
- Извинявай.
- Списъкът с пациентите ни стига до 350. Медицинският персонал е от двайсет и двама души, а още двайсетина са кухненските работници, охраната и останалите служители. Общо всички са около четиристотин.
- Има ли текучество?
- В персонала? Не мисля. Мястото е добро, заплащането е отлично.
- Ами пациентите?
- Не съм съвсем сигурна, но мисля, че средният престой е около две-три години. Имаме няколко души, които са тук от доста дълго, а имаме и други, които остават само по шест месеца. Около една трета от настанените са деца или са под двайсет и една години.
- Ще ви кажа кое би могло да ни помогне, мадам. Би било чудесно, ако можем да получим списък на персонала и пациентите за последните три години.
- Нямаме право да разкриваме имената на нашите пациенти. Това е частна болница и на постъпилите тук е гарантирана пълна анонимност.
- А можем ли да получим списък на персонала и по- специално на тези, които са били подложени на терапия, докато са работели тук? — попита Вейл.
Тя се замисли, после се отправи към приемната си. Спря на вратата и каза:
- Искам да ме разберете правилно. Не се превземам. Тези хора наистина са с много крехка психика. Имат нужда от всички възможности, които можем да им предоставим. Не всичко свършва щастливо — понякога те остават тук завинаги или биват пращани в далеч по-лоши заведения. Работата ни никак не е лесна и се надявам, че го осъзнавате.
После излезе и затвори вратата.
Сен-Клер се наведе и прошепна:
- Нали разбираш, че може и да гоним този, дето духа?
- Имаш ли по-добра идея? — прошепна Вейл в отговор.
- По дяволите, не. В крайна сметка, сам избрах този вариант.
Двамата чуваха приглушения й глас. Говореше с някого по телефона. Вейл запали цигара. Моли се върна след десетина минути и седна срещу тях.
- Не ми е много приятно да правя всичко това — каза тя. — Говорих с Фред и с директора на персонала, Джийн Фрамптън, и те се съгласиха да ви предоставим информацията за работещите тук. Оставиха на мен да реша дали да обсъждаме тези, които са били подлагани на някакво лечение. И именно това ми е най-неприятно. Когато се разкриват пред нас, тези хора ни имат пълно доверие и да наруша...
- Напълно ви разбирам и можете да бъдете сигурна, че оценяваме чувствата ви — каза Сен-Клер. - Ще ви направя едно предложение, ако има хора от персонала, които някога са били и пациенти, можем да говорим за тях в най-общи линии и да не споменаваме имената им, докато не решим, че отговарят на търсеното от нас.
- Ще видим.
- Добре.
След трийсет минути те вече разполагаха с компютърна разпечатка с хората от персонала за последните пет години. Разстлаха листата върху масата и Моли Ерингтън най-общо ги запозна със съдържанието им. Списъкът бе разделен на няколко секции: име, адрес, възраст, пол, образование, квалификация, предишна работа. Имаше колонка "препоръки" и друга, над която пишеше "фотографии". Списъкът съдържаше петдесет и пет имена. Трийсет и осем от тях бяха на хора, които бяха работили тук през последните три години. Шестима бяха прекарали в института поне две, четирима бяха сравнително нови, а седем бяха напуснали или уволнени.
- Да започнем с тях — предложи Сен-Клер.
Моли имаше забележителна памет за всички от персонала, спомняше си подробности за характерите и поведението им.
- Когато виждаш едни и същи хора всеки ден в продължение на години, ги опознаваш доста добре — обясни тя.
Тримата прегледаха списъка и обсъдиха всеки от работилите в болницата, сякаш ставаше въпрос за кандидати за някоя много специална длъжност. След няколко часа Моли Ерингтън вече показваше много по-голяма заинтересованост към случая, внимателно оглеждаше всяко име и от време на време отиваше в кабинета си и се обаждаше по телефона, за да потърси отговор на някои от възникналите въпроси. Сен-Клер изпитваше познатото чувство, че напипват нещо, но все още не можеше да е съвсем сигурен.
Най-сетне отхвърлиха всички, с изключение на трима души — две жени и един мъж.
- Джен Райдър — каза Моли. — За няколко години беше настанена тук, после половин година живя в градчето и идваше само за терапията. Беше чистачка. Дисасоциативна, объркана. Изпадаше в кризи. Съседите й ни се обадиха, когато един ден отишла в задния двор и чисто гола коленичила да се моли пред някакво дърво. Твърдеше, че то било Дева Мария.