- Значи е била там по време на убийството на Балфур? - каза Сен-Клер.
- И всичко е било само нервна криза, не е показала признаци на други душевни проблеми? — попита Вейл.
- Може би е изкусен лъжец, както би се изразил доктор Лоенщайн — предположи Сен-Клер.
- Наистина ли мислите, че е имала психопатични наклонности? — попита Моли.
- Вие ми кажете — усмихна се Сен-Клер.
Моли запали цигара и внимателно обмисли въпроса, преди да отговори.
- Ако е била, Орин не го е забелязал — отвърна тя най-сетне.
- Откъде дойде, преди да постъпи на работа тук? — попита Вейл.
- Ако може да се вярва на документацията, преди това е била в регионалната болница в Дейтън, Охайо — каза Сен-Клер, преглеждайки компютърната разпечатка. — В домакинския отдел. Тук има и нейна снимка, ако това въобще може да се нарече снимка.
- Ще помоля Джийн да намери оригинала.
- Искам да ви покажа нещо, ако не възразявате — каза Сен-Клер. После ги поведе към кабинета й. — Случайно да имате някаква фиба?
Моли се засмя.
- За съжаление, не използвам фиби.
- Ами кламери? Трябват ми два.
Тя отиде до бюрото си и му донесе два кламера. Той ги взе и ги изправи, после ги пъхна в ключалката на единия от заключените шкафове и едновременно ги завъртя. След малко се чу щракане и вратичката се отвори. Отне му около трийсет секунди. Той измъкна отвътре една касета, остави празната й кутийка обратно в шкафа и се обърна към Моли.
- Кога за последен път сте ги преглеждали, докторе? — попита той, подавайки й касетата.
- Не си спомням — отвърна Моли. — От четири-пет години, а може и повече.
- Тя е работела тук нощем, имала е ключ за офиса, можела е да влезе, да отвори шкафчето, да вземе една касета, а защо не две или три, и да ги върне на следващата вечер. Никакъв проблем. Никога няма да разберете това, освен ако не искате да прегледате именно касетата, която тя предишната вечер е взела. И ако, разбира се, Рене въобще има нещо общо.
- Смятате, че е знаела как да отвори тези шкафове?
- Не е кой знае колко трудно. Искам да кажа, че не съм го научил в полицията или нещо от този род. Прочетох го в една от онези книжки, нали се сещате, нещо като "101 неща, които винаги сте искали да разберете, но няма кой да ви каже". Въпросът е, че тя е имала достъп до касетите, нямаме известия за нея цели два месеца, преди да потърси работа в Тер Хоут, и има душевни проблеми. С изключение на Трибъл тя е единствената, която отговаря на описанието.
Върнаха се в другата стая. Директорката на персонала вече беше изпратила по някого две цветни снимки с размери 3 на 5 сантиметра. На едната беше Рене Хътчинсън, а на другата Трибъл. Моли ги подаде на Вейл и отново впери поглед в снимката на мъртвото тяло на Линда Балфур, поставена на масата пред нея.
- Мислите ли, че жена е способна да направи това? - попита тя.
- Мадам — каза Сен-Клер, — мисля, че една жена може да направи всичко, което може и мъжът, освен може би да стане баща. Макар вече да не съм сигурен дори в това.
32.
Анжелика Стодард беше нисичка и приличаше на майка си. Тялото й беше стегнато и стройно, сините й очи бяха толкова светли, че в първия момент човек можеше да си помисли, че е сляпа. Беше облечена с широк раздърпан пуловер, който се спускаше чак до коленете й. Джинсите й бяха изтъркани. Бе обута с маратонки, а върху русата й коса, чак до ушите й, бе нахлупена черна филцова шапка. Момичето изглеждаше погълнато от някаква мисъл и бързо крачеше напред със забоден в земята поглед. Когато Венъбъл изникна зад гърба й, Анжелика пьрвоначално не и обърна внимание, но сетне рязко се обърна и я погледна.
- Здрасти — каза Венъбъл. — Казвам се Джейн Венъбъл. Адвокатка съм на майка ти. Можем ли да отидем някъде и да поприказваме няколко минути?
- Не и тук — тихо отвърна момичето и се огледа притеснено.
- Където кажеш.
- Няма значение, само да не е тук — повтори Анжелика.
Венъбъл я поведе към колата си. Излязоха от зоната на университета и спряха пред малко бистро. Намериха свободна маса в единия ъгъл. Анжелика си поръча капучино, а Венъбъл поиска кафе без захар.
- Защо дойдохте в училище? — попита Анжелика. — Защо първо не се обадихте?
- Опитах се, но не успях да се свържа.
- Раменете на Анжелика се отпуснаха.
- О, да, телефонът е в коридора — каза тя и поклати глава. — Винаги е зает. Съжалявам, че се държах така, но... всичко това много ме потиска. Знам, че не е редно, но не мога да направя нищо.
- Не се притеснявай, Анжелика. Напълно те разбирам и няма никаква нужда да ми се извиняваш.
- Какво искате?
- Нуждая се от помощта ти.
- За какво?
- Искам да дойдеш с мен и да се срещнеш с майка си.