- Не мога! - бързо и тихо каза момичето. — Тя изрично ми забрани да...
- Анжелика, тя трябва да се бори.
- Не познавате майка ми. Щом си науми нещо...
- За Бога, тук не става въпрос какъв модел кола да си купи. Животът й е поставен на карта.
- Какво мога да помогна?
- Кажи й да се защитава.
- Няма да ме слуша и няма да промени решението си. Познавам я, мис Венъбъл. Говорих с нея. Позволиха й да ми се обади. През цялото време повтаряше само: "Това е единственият начин".
- Трябва да дойдеш с мен и да ме подкрепиш.
- Тя ще ме убие! — възкликна момичето, после бързо добави: — Говоря в преносен смисъл, разбира се.
- Анжелика... Как те наричат, Енджи ли?
Момичето кимна.
- Виж, Енджи, трябва да й кажеш, че двамата с баща ти имате нужда от нея. Не може просто да стои в ареста и спокойно да чака да й дадат максимална присъда. Ако се бори, можем да спечелим делото. Нали не искаш майка ти да прекара следващите двайсет години в щатския затвор?
- Не! О, не! Мили Боже, защо се случи именно на нас! — проплака Анжелика.
- Имай ми доверие — каза Венъбъл. — Просто прави това, което ти казвам, и ми имай доверие.
Вейл беше осигурил разрешение за подслушването на телефонния автомат в коридора пред стаята на Вълпс. Самата стая също беше подслушвана. Двама експерти от следствената служба бяха оборудвали с необходимата апаратура един изоставен таван от другата страна на улицата. Единият от тях, Боб Морис, беше завършил училище по електроника и академията на ФБР. Партньорът му, Реджи Соломон, беше класически пример за отвеян гений, чийто единствен интерес бяха загадките на електрониката. Втори екип, съставен от Ранди Добсьн, млад детектив с фланелка на "Атланта Брейвс" под коженото си яке, и Кърби Гросо, висока, слаба жена, облечена с анцуг, седяха в една кола, паркирана в съседната пряка. Двамата бяха известни като най-добрите тайни агенти в следствения отдел. В спортния сак на Гросо бе монтирана миниатюрна камера, която й позволяваше да снима Вълпс, без да бъде забелязана. .
Екипите видяха как Тери доведе Вълпс до приюта и му помогна да внесе вещите си в стаята на втория етаж. Вълпс имаше голям старомоден кожен куфар, стерео-уредба, телевизор, видео, чанта за инструменти и два кашона с книги и касети. Когато чуха, че влиза в стаята, Морис насочи телеобектива на фотоапарата си и щракна Вълпс през отворения прозорец. Чуха как надзирателят му обясни правилата и указанията, най-важното от които бе задължителният вечерен час. Надзирателят, който се представи като Дейвид Шмид, имаше приятен, предразполагащ глас.
- Всичко ще бъде наред, Реймънд — каза той, преди да излезе от стаята.
- Благодаря — отвърна Вълпс.
След няколко секунди се показа на прозореца. Огледа се,затвори очи и дълбоко вдъхна от свежия въздух.
Това, което всъщност правеше, бе запознаване с местността. Беше сигурен, че стаята и телефонът се подслушват, също както беше сигурен, че е наблюдаван през цялото време, вероятно от старата постройка от другата страна на улицата. Чудесно. Вейл бе приел предизвикателството.
Затвори прозореца, дръпна щорите и включи уредбата. В слушалките на Соломон прогърмя парче на "Джудас Прийст". Той бързо ги свали.
- Мамка му — изръмжа Морис. — Доколкото разбирам, с това звукът и картината изчезват.
Той взе преносимия си телефон и набра номера на паркираната наблизо кола.
- Да? — чу се приятният глас на Гросо.
- Обажда се Птицеловеца. Лисицата е в стаята си, щорите са спуснати, пуснал е силна музика и нищо не можем да чуем. Предлагам да покриете задния изход.
- Вече се сетихме, Птицеловец. Наблюдаваме го непрекъснато.
- Добре.
- Чао.
Морис и Соломон се настаниха удобно и зачакаха.
- Сигурен ли си, че не може да ни види? — попита Соломон.
- Не и през спуснатите щори.
- А когато не са спуснати?
- И тогава сме в безопасност. Освен ако не е Супермен.
- Защо всъщност следим този тип?
- Нямам представа — отвърна Морис. — Знам само, че Стенър го смята за много опасен, каквото и да означава това, по дяволите.
Вълпс застана в центъра на стаята и внимателно я огледа. Беше достатъчно голяма, за да има място за легло, гардероб, нощно шкафче и лампа. В единия край имаше масичка за кафе, от едната й страна бе разположено кресло, а от другата — малък диван, покрит с одеяло. До стената имаше още една маса, върху която можеше да постави телевизора си.
"Какво толкова, дявол да го вземе — помисли си той. - Така или иначе ще прекарвам тук само нощите." Усили звука на компактдиска и премести нощното шкафче зад вратата. Извади миникомпютъра си, разположи го върху шкафчето и го включи. После излезе в коридора, носейки в ръка портативен касетофон, вдигна слушалката, пусна монета в процепа и натисна записващия бутон на касетофона, доближавайки го до мембраната. Когато чу сигнала за свободно, набра номера на службата за точно време и затвори. После се върна в стаята си. Приютът беше почти празен. По това време на деня повечето от обитателите му бяха на работа.