Погледна часовника си. Имаше десет минути. Десет минути. Трябваше да използва шанса си.
Отново излезе в коридора, развинти болтчетата, които държаха горния капак на телефона, и го демонтира. Напипа необходимия кабел и го издърпа. Дори телефонът да беше подслушван, за толкова кратко време нямаше да разберат, че нещо не е в ред. А той работеше бързо. Откачи четирите цветни жички, които водеха към малкия магнит в телефона, и ги прикачи две по две към входните и изходните букси на радиоапаратчето, което бе сглобил в Дейзиленд. То успешно играеше ролята на свръзка между външната и останалите линии в телефонния апарат. После отново пъхна кабела, който бе издърпал, на мястото му и бързо постави горния капак, след което го завинти. Върна се в стаята си и затвори вратата.
Беше му отнело седем минути.
Отвори куфарчето си и извади карта на града от страничния джоб. Разстла я върху леглото и я огледа. На различни места върху нея бяха надраскани четири червени хикса. Той се усмихна, сгъна картата и я прибра.
Беше готов.
Лицето на Стодард беше посивяло, а под очите й имаше тъмни кръгове, причинени от нередовния сън. Прошарената й коса не бе ресана от няколко дни. Надзирателката, едра негърка с униформа и барета, я изведе от килията, за да я придружи до стаята за посещения.
- Знаеш ли, чух, че говориш с дъщеря си по телефона онзи ден — каза надзирателката, докато вървяха по коридора. — Нямах намерение да те подслушвам, но бях пред вратата и не можех да не те чуя. Чух, че й каза да не идва, обаче тя сега е тук.
- Какво?!
- Имам дъщеря и син и знам, че ако бях на твоето място, щяха да дойдат независимо какво им казвам. Чакай малко.
Надзирателката отключи едно от чекмеджетата на бюрото си, което се намираше в края на коридора, точно преди блиндираната врата, и измъкна отвътре чантичката си.
- Вътре има руж, червило и едно малко огледалце - обясни тя. — Няма да е зле да се пооправиш. Хем ще се почувстваш по-добре, хем няма да притесниш дъщеря си.
- Не исках да идва тук.
- Да, но тя вече е дошла, скъпа. Не можеш да я кориш. — Надзирателката й подаде грима и огледалцето си. Едит ги пое и се огледа. После се опита да напудри лицето си.
- Чакай, чакай — спря я надзирателката. — Дай да ти помогна.
- Как се казваш? — попита Едит.
- ЧерилУилямс — отвърна жената. — Преди да стана ченге, работех във фризьорски салон.
Тя внимателно напудри Едит, постави й съвсем малко червило и среса косата й назад. Сетне отстъпи една крачка, огледа я и заяви:
- Така е по-добре. Остава само да се усмихнеш и съм сигурна, че дъщеря ти ще си тръгне далеч по-щастлива, отколкото е дошла.
После подаде огледалцето на Стодард, която се огледа и се усмихна за пръв път от няколко дни.
- Благодаря — каза тя.
- Няма нищо. Кажи й, че храната тук е добра. Най-често това предизвиква най-силно безпокойство.
Но когато влезе в малката стая за посещения и видя Венъбъл и Анжелика, Едит Стодард сви устни и очите й присветнаха гневно.
- Казах ви, че не искам да... — започна тя, но не довърши изречението. Анжелика, разстроена от вида на майка си в затворнически дрехи и с белезници, се хвърли към нея и я прегърна.
- Мамо — изхълца тя, — обичам те! Моля ти се, послушай мис Венъбъл. Имаме нужда от теб, мамо! Липсваш ни. - Беше се притиснала с всички сили в Едит, а очите й се изпълниха със сълзи.
Стодард погледна Джейн Венъбъл ядосано, но след миг гневът отстъпи място на други чувства, очите й се затвориха, а устните й потрепнаха.
- О, Енджи — промълви тя. — Обичам те толкова много.
- Тогава моля те, моля те, чуй какво ти казва мис Венъбъл. Моля те, прави това, което ти казва. Вярвай й, много те моля.
Едит отстъпи назад и се погледна дъщеря си в очите.
- А сега, Енджи, ти ме чуй. Знам какво правя. Повярвай ми.
- Искам да се прибереш у дома — изхлипа момичето.
- Е, това няма да стане, скъпа. Трябва да привикнеш с тази мисъл. Ще се наложи да прекарваш малко повече време сама с баща си и да му помагаш.
Анжелика се дръпна рязко.
- А на мен кой ще ми помага, мамо? Ти просто седиш тук и не правиш нищо. Позволяваш им да пишат за теб по вестниците и всички в училище казват, че сигурно си виновна, защото...
- Аз съм виновна, Енджи. Свикни с това. Остави ме сама да се оправя с този проблем.