- Чудесно! - викна момичето. — Оправяй се. Ние, останалите, да вървим по дяволите, така ли? Щом искаш...
Тя се обърна й задумка по вратата. Надзирателката отвори и момичето изтича навън.
Едит Стодард се отпусна в един от столовете.
- Защо го направихте? Какво ще постигнете с това? - обърна се тя към Венъбъл.
- Едит, погледни ме.
Жената изви поглед към нея; очите й бяха изпълнени с гняв.
- Открих стаичката, Едит.
Стодард не отвърна нищо. Гневът в погледа й постепенно отстъпи място на страх.
- Намерих стаичката в гардероба. Знаеш за какво говоря, нали?
Мълчание.
- Кога започна тази гадост?
- Не беше точно така.
- Хайде стига! Видях белезниците, кожените колани, корсетите, камшиците. Откога си в ролята на сексуална робиня на Делъни?
Стодард сведе поглед.
- Трябва ли останалите да го научат?
- Кой? Вейл? Парвър? Полицията? Става въпрос за съществено доказателство и мога да бъда отстранена, ако го прикрия. И дори да не им го кажа, все някой ще попадне на тази стаичка — някой от хората, които ще ремонтират апартамента, бояджия или кой знае какъв. Кога започна това, Едит? Караше те да вършиш тези неща, за да запазиш работата си ли?
- Те не трябва да научат — повтори тя умолително. - Не трябва да научат какво сте открили.
- Ами оръжието?
- Оръжието? А, да, оръжието...
- Да не искаш да го хвърля в езерото? За Бога, Едит, аз съм ти адвокат, а не съучастник.
Стодард изправи рамене.
- Защо просто не си вършите работата?
- Именно това е работата ми. От какво се страхуваш? От това, което ще си помислят дъщеря ти и съпругът ти? За Бога, ти си била робиня на низките му страсти! Това може да ми помогне да спечеля делото, Едит.
- Никога! — Очите й блеснаха гневно.
Венъбъл я погледна твърдо.
- Ако мислиш, че ще позволя да ти лепнат двайсет години или доживотен затвор, много се лъжеш. Отговорна съм както пред теб, така и пред съда.
Тя седна и посегна към окованите й ръце. Стодард ги дръпна.
- Едит, чуй ме. Дори ако не се стигне до съдебен процес, ще мога да използвам тази информация изцяло в твоя полза. Мартин Вейл е много умен и ще успее да прецени възможностите си. Но аз трябва да му го кажа, разбираш ли?
- Не и ако се откажа от защитата ви.
- Дори да се откажете, съм задължена да го разкажа.
- И целият свят ще узнае...
- Ще узнаят полицията и окръжният прокурор. И, да, пресата също ще разбере, защото ще бъде отразено в полицейския доклад. Но какво имаш да губиш? Позволи ми да се боря за теб, Едит. Не искам да влизаш в затвора.
Стодард я погледна и след дълго мълчание каза:
- Не разбирате. Отначало беше унизително, но после...
- Да?
- После започнах да го очаквам с нетърпение. Не бях робиня. Очаквах дните, в които отивах там, а той излизаше от гардероба с онези колани, подаваше ми белезниците и аз го оковавах за таблата на леглото, а после правех с него каквото си поисках.
- Не е нужно да ми разправяш всичко това, Едит...
- Искам да ви го разкажа — прекъсна я Стодард. — Не разбирате ли, не бях правила секс със съпруга си от десет години. Десет години! Нямаше други мъже, не го бях мамила. Аз просто... разглеждах това като част от работата си. Едно от задълженията ми. А когато всичко свършваше, го удрях с камшика. Аз удрях него. "Ти, лошо момче", казвах му, вземах камшика и го налагах по гърба. Беше като отмъщение за всички унижения. Разбирате ли ме, мис Венъбъл? Харесваше ми. Какво според вас ще си помислят прокурорите за това?
- Никога няма да го узнаят — каза Венъбъл. — Не е нужно да им обясняваш нищо. Ще сключим сделка и няма да се налага да свидетелстваш.
Едит Стодард бавно се изправи, отиде до вратата и потропа. Надзирателката отвори. Преди да престъпи прага, Стодард се обърна към Джейн и каза:
- Вие ме предадохте, мис Венъбъл.
Руди Хайнс подреждаше смените си така, че да се появява в счетоводството на градската болница пет минути преди три. През уикенда отделът работеше от шест и половина сутринта до два и половина следобед, и обикновено към три вече нямаше никого. Никой не се задържаше дори минута след края на работното време. Днес обаче шефът на отдела, Хърман Лаверн, беше останал след работа и говореше по телефона. Доста неприятно. В крайна сметка Хайнс все пак реши да продължи с обичайната процедура.
"Господи, моля те, нека си тръгне преди три!"
Лаверн погледна Хайнс, прикри мембраната с длан и каза:
- Ей сега свършвам.
Хайнс кимна и избута вътре количката с кофата вода. Отиде в единия край на стаята и започна да мие пода, хвърляйки бързи погледи към единия от трите компютъра. Той беше съоръжен с модем и беше постоянно включен, за да приема съобщения, документи и различни сметки. Стрелката на часовника неумолимо се приближаваше към фаталното деление, а Лаверн продължаваше да бъбри по телефона.