- Но ще оживее, нали? — попита почти умолително Вейл.
- Можем само да гадаем. Все още работим над него. Но организмът му е силен, което може много да помогне.
На Вейл му се струваше, ме от този кратък разговор бе изминала цяла вечност. Минутите мъчихелно пълзяха.
Дивата банда се бе събрала в малка стаичка близо до интензивното, която мисис Вилонски набързо им бе разчистила. Телефоните звъняха непрекъснато. Новини обаче нямаше. Стемплър просто се бе изпарил. Беше ли се скрил някъде в града? Беше ли откраднал друга кола? Вейл беше обзет от тревога и чувство за вина, но най-вече — от омраза към ненормалния убиец, който така успешно бе успял да ги измами и сега беше на свобода.
Внезапно той усети лек натиск от ръката на Джейн. Когато я погледна, видя, че устните й се движат под кислородната маска.
- Свали я — казваха устните й.
- Не мога да направя това, Джейни.
- Само за минута.
- Окей, само за минута. — Вейл се пресегна и свали маската от лицето й.
Ръката й лекичко стисна неговата.
- Здрасти — каза той.
- Абъл? — попита тя.
- Раните му са лоши, но смятат, че ще се оправи.
- Той спаси живота ми, Марти. — Говорът й бе леко завален от лекарствата.
- А ти спаси неговия.
- Хванахте ли Стемплър?
- Още не. Въпрос на време е. Не мога да остана дълго. Дори не би трябвало да съм тук.
- Използвай връзките си, ти си окръжният прокурор... Много ли съм зле, Марти?
- Не. Познавам един добър пластичен хирург, ще ти сложи нов нос за нула време.
Тя леко се усмихна.
- Май пак заспивам.
- Спи спокойно, скъпа. Когато се събудиш, аз ще съм тук.
- Марти?
- Да?
- Ще ме целунеш ли?
Той се наведе и нежно целуна устните й.
- Обичам те.
- И аз те обичам, Джейни.
После тя отново заспа.
Спеше дълбоко и сънуваше кошмара, от който най-много се плашеше. Вървеше в гъста мъгла и чуваше гласове, но не виждаше точно откъде идват. "Помогни ми, помогни ми, помогни ми", проплакваха гласовете и я обземаше ужасно чувство на безпомощност, после падаше през облаците и пулсът й се ускоряваше, докато внезапно не се събуждаше, обляна в пот.
Този път, докато крачеше из мъглата, ненадейно, точно преди да падне, пред нея блесна силна светлина. Тя се стресна и се събуди. Лампата на нощното шкафче бе запалена, а краката й бяха вързани. Опита се да ги развърже, но не можа да помръдне, защото ръцете й също бяха вързани за пръчките на леглото. Опита се да извика, но не успя. Върху устата й бе залепен лейкопласт. Обзе я ужас.
Тя извърна поглед и видя на няколко сантиметра от лицето си острието на скалпел, което блестеше на слабата светлина. Очите й бавно фокусираха лицето зад скалпела.
- Здравейте, мис Моли — каза той тихо. — Помните ли ме?
Тя разпозна Стемплър на секундата. Годините не го бяха променили много. Сърцето на Моли Ерингтън препускаше в гърлото, в слепоочията, в китките й. Беше й трудно да диша през носа. Видя зад гърба на Стемплър отворения прозорец и развяващите се под напора на вятъра завеси. Погледна го с ужас, но изведнъж, също толкова внезапно, колкото се бе събудила — ужасът й отстъпи място на спокойствието. Въпроси се заблъскаха в главата й. Как е успял да стигне дотук? Какво прави?
- Слушай ме внимателно — каза той с равен глас, без никакъв намек за чувство. — Ще махна лейкопласта от устата ти, но ако извикаш, ако дори кажеш нещо на висок глас, ще резна тук — той допря с върха на скалпела гърлото й — и ще отрежа гласните ти струни. Това няма да те убие, освен, разбира се, ако не се задавиш в собствената си кръв. Във всеки случай, ще бъде изключително болезнено. Споразумяхме ли се?
Тя бавно кимна.
Той повдигна крайчеца на лепенката с нокътя си и после я дръпна рязко. Устните й пламнаха. Сълзи бликнаха в очите й, но тя не извика.
- Добре, много добре — каза той. — Винаги съм се възхищавал от самообладанието ти. Предполагам, че имаш въпроси към мен, нали?
Тя не отговори, а сведе поглед към тялото му. Седеше чисто гол в един стол край леглото. Беше възбуден.
- Какво става, езика ли си глътна? — изкикоти се той.
После прокара скалпела по нощницата й и я разряза чак до коленете й. Бавно разтвори двете части с острието и похотливо разгледа голото й тяло.
- Ето — каза той. — Сега сме квит.
Тя мълчеше.
- Няма ли поне да ми кажеш здравей?
Тя гледаше към тавана.
- Говори! — кресна той.
Тя бавно обърна поглед към него.
- Мартин беше прав.
- О, Мартин беше прав. Мартин беше прав — имитира я той подигравателно. — Мартин най-накрая разбра, това трябваше да кажеш. И то само защото аз му помогнах. Дадох му необходимата информация и той най-накрая разбра.