- Но мисля, че все пак попаднахме на следа — каза той на Вейл. — Обадиха ми се от пътната полиция в Индиана. Намерили са някаква кола, за която предполагат, че е открадната. Била спряла край един крайпътен мотел и вероятно нямало да я намерят, ако тъпото копеле не я било паркирало точно пред задния вход на ресторанта. Една от келнерките се натъкнала на нея малко след два часа през нощта. Проверили номера. Колата е собственост на доктор Стивън Рифкин. У тях никой не вдига телефона, така че се обадих в медицинския център на университета. Казаха, че си тръгнал към десет и половина вечерта. Имал тежък ден и очевидно е поел направо към дома си.
- Казваш, че колата е в Индиана?
- Да. На трийсетина километра от Индианаполис, близо до Шелбивил.
Вейл се замисли. Името му звучеше познато. Тогава внезапно си спомни как в "Джъстин" му бяха казали, че Рене Хътчинсън ходела на компютърни курсове в Шелбивил.
- За Бога, Бъди, това е само на няколко километра от института "Джъстин". Мили Боже! Той е тръгнал към Моли Ерингтън. Обади се на местната полиция и им кажи да намерят адреса на доктор Моли Ерингтън в Уинтроп, после да се насочат натам възможно най-бързо. Тръгвам веднага.
- Дявол да го вземе, Марти, едва ли е необходимо и ти да отиваш там. Те имат...
- Ще ти се обадя от летището, Бъди. Просто им предай това, което ти казах.
После Вейл се обърна към Наоми.
- Обади се на Мат Пермар и му кажи, че имаме нужда от хеликоптера. Ще сме трима и ще пътуваме на трийсетина километра южно от Индианаполис, към градче на име Уинтроп. Ако започне да се опъва, кажи му, че има двеста долара премия лично от мен.
- Трима ли? — учуди се Сен-Клер.
- Ти, аз и Флеърти. Отиваме, хващаме това копеле и го връщаме тук.
Хеликоптерът се отправи на юг. Пилотът, Мат Пермар, който бе заслужил прякора си Ястреба във Виетнам, мърмореше нещо за недоспиване, докато се насочваха към Индианаполис.
- Какво си мърмориш? — попита го Сен-Клер.
- Той е луд, никога не върши работата си в нормални часове. Винаги е през нощта или преди зазоряване...
- Дрън-дрън — обади се Вейл. — Винаги можеш да ми откажеш.
- Плащаш твърде добре — отвърна Пермар.
- Тогава спри да се оплакваш — каза Вейл.
- Няма нищо лошо в оплакването. Това е нормално. Ако не се оплаквах, досега щях да съм се превърнал в пълен идиот.
- Никой ли не ти е казвал, че наистина си такъв, Ястреб? — обади се Сен-Клер и пъхна в устата си поредната порция тютюн.
Разговорът бе прекъснат от пращенето на радиостанцията. Обаждаше се Харис.
- Имам лоши новини от Уинтроп, Марти — каза той. Гласът му дрезгавееше от недоспиване.
- Готов съм. Слушам те.
- Моли Ерингтън е мъртва. Тялото й е нарязано, вероятно е била изнасилена. Най-странното е, че я е натъпкал с толкова морфин, че е щял да я убие дори ако не я е рязал с ножа. Написал е на гърдите й с кръв: "Чакам те". Какъв, според теб, е смисълът на всичко това?
Вейл си спомни Моли. Моли, която никога в живота си не беше наранявала никого.
- Нищо, което това копеле върши, няма смисъл — отвърна той разярен.
- Откраднал е колата й и вероятно е на път от два-три часа. Няма какво да направиш тук, Марти. Този негодник сигурно вече е далеч.
Вейл замълча. Замисли се за съобщението. "Чакам те." После внезапно разбра смисъла му. Имаше само едно място, където можеше да отиде Стемплър. Не можеше да се върне в Чикаго, а сега целият щат знаеше какво се бе случило. Можеше да се отправи единствено към мястото, където бе започнало всичко. Вейл грабна картата и прокара пръста си на юг от Шелбивил. Най-сетне спря върху точката, която търсеше.
- Знам къде е — каза той. — Няма да спираме в Уинтроп. Продължаваме към Криксайд, Кентъки.
- А? — учуди се Ястреба.
- Къде? — попита и Харис.
- Криксайд, пише се както го чувате. Обади се на полицията в Кентъки и я запознай със случая. Изчакай за момент.
Той постави показалеца си на картата и измери разстоянието според мащаба.
- На около двеста километра от Индианаполис. Дотам пък ни остават стотина. Колко ще излезе, Мат?
- Какво? Триста километра? Час и половина, може би два. Какво е времето долу?
- Кой го е грижа? — каза Вейл.
- Мен ме е грижа!
Пилотът погледна таблото.
- Наистина ли мислиш, че това копеле е тръгнало към Криксайд? — попита Сен-Клер.
- Няма къде другаде да отиде — отвърна Вейл. — Планирал е нещата перфектно. Измъкнал се е от приюта. Планът му е бил да убие Джейн и мен, докато Ребека се оправя с Шоут. После тя трябвало да се върне в апартамента си, а той незабелязано да се промъкне обратно в приюта. Така би имал страхотно алиби.