Майер се обърна към Сен-Клер.
- Не е кой знае каква информация.
Сен-Клер мълчеше. Стана и се наведе към монитора. Втренчи се в снимката, която показваше близък план на тила на убитата.
- Какво е това? — попита той.
- Кое?
- Това, на тила й.
Сен-Клер посочи нещо, което приличаше на знаци, начертани върху кожата на жертвата.
- Ще увелича — каза Майер.
Той изведе снимката на преден план и я увеличи няколко пъти. Под леко накъдрената, сплъстена от кръвта коса се виждаха някакви чертички, но качеството на фотографията не позволяваше да се разбере дали не са просто драскотини.
- Има ли начин да изчистиш образа? — попита Сен- Клер.
Майер удари няколко клавиша и образът се фокусира и поизчисти.
- Това е максимумът.
- Приличат на цифри — отбеляза Сен-Клер, намествайки очилата си. — Цифри и някаква буква...
- Очевидно са написани с кръвта й — отвратено каза Майер.
Позната топлина пропълзя в стомаха на Сен-Клер. Не беше сигурен какво точно означава, жз я имаше.
- Бен, нека звъннем на този шериф Йънг. Сигурно знае повече за случая, отколкото можем да намерим в системата.
- Харви, чакат ме четири други дела...
- Напипвам следа, Бен. Недей да спориш.
- Каква следа?
- Следа, която ще ни заведе направо до целта — отвърна Сен-Клер.
6.
Тристате най-влиятелни градски първенци се надуваха като пуяци във фоайето на хогел "Риц". Огромните врати на салона се отвориха и помпозно облечените мъже, стрелкащи наляво и надясно преценяващите си студени погледи, влязоха вътре. Галаобядът на Борда на директорите на Щатската адвокатска асоциация беше най-престижното събитие за града през годината. Беше също така и състезание за авторитет и власт. Ежегодно се разпращаха триста покани, много по-ценни от поканите за футболния финал, защото не можеха да се препродават, купуват или използват от някого другиго. Най-снобският клуб в града оказваше сериозно влияние върху общественото мнение. Да присъстваш на това събитие означаваше, че си сред най-богатите и силни хора тук. Да попаднеш в списъка на поканените означаваше, че си приет сред най-могъщите. Непоканените биваха отритвани от елита.
Поканата за Янси да прочете слово означаваше, че усилията му да избира само най-правилните и гъвкави ходове през последните години са забелязани. Той дълго и тайничко се бе надявал да го приемат в това общество и сега искрено се наслаждаваше на вниманието, с което го удостояваха.
Докато окръжният прокурор щастливо се ръкуваше с познати и непознати по пътя към първата маса, Вейл го следваше по петите. Това беше денят на Янси и Вейл, макар че ненавиждаше цялата тази суета, се радваше за своя началник.
Мястото му беше точно срещу трибуната с микрофона, на маса с трима от членовете на щатския Върховен съд и четирима от най-могъщите съдии в окръга — досадни старци, които предпочитаха да се отдадат на храната и напитките, вместо да губят времето си в празни брътвежи.
Когато представиха Янси, се чуха силни ръкопляскания. И защо не? Той беше доста добър в речите и успяваше да ги изпъстри с уместни забележки и приятни шеги, които винаги се харесваха на слушателите. Докато ставаше, за да заеме мястото си зад трибуната, Янси усети леко бодване в тила, но не му обърна внимание. Но когато се изправи зад микрофона; основата на главата му пламна в нетърпима болка, сякаш някой забиваше там нажежена игла. Погледът му се премрежи, ръкоплясканията идваха някъде отдалеч. Той се хвана за трибуната, за да запази равновесие.
Вейл видя как Янси трепери и с едната ръка разтрива тила си. Как тръсна глава, сякаш го е нападнала оса.
Окръжният прокурор изчака ръкоплясканията да стихнат и дълбоко пое дъх.
- Преди да започна, бих искал да използвам възможността да ви представя... ъъ, м-м-моята дясна и... лява, ъъ, Лява...
Вейл се наведе напред. По дяволите, какво ставаше с Янси?
- ...Един от тези... тези, ъъ, к-к -които... в т-тази страна... и... ъъ...
Той спря, огледа се безпомощно и подбели очи. Вейл скочи и се втурна към него, но Янси успя само да изпъшка и падна назад.
Вейл се качи в линейката, която откара окръжния прокурор. Беше успял да се обади на Сен-Клер и да му предаде да звънне на жената на Янси, Берил. Лицето на шефа му беше сиво. Дишаше едва-едва. Лекарите се суетяха над него и се надвикваха, докато шофьорът се обаждаше в болницата, за да предупреди дежурния екип. Най-сетне пристигнаха. Янси бе откаран в операционната, а Вейл остана да чака отвън.
След около час от операционната излезе личният лекар на Янси — доктор Гари Зиглър. Беше висок, слаб мъж с набраздено лице и тъжни очи. Винаги изглеждаше разтревожен и не вдъхваше особена надежда на тези, които чакаха добри новини за близките си. Нервно побутна очилата си, свали хирургическата маска, разтри очи и въздъхна.