- Казвала съм ти и преди, Мартин, никой не ме нарича Джейни.
- Освен мен — подчерта той. — И какво ще направиш, ще ме арестуваш ли? Не забравяй, че срещу теб седи окръжният прокурор.
- Това май не те радва особено — отбеляза тя.
- Да не търсиш работа?
- Защо, да не би да напускаш?
Той цъкна с език.
- Все си си същата. Все наопаки. Е, как мислиш, защо седим тук и си разговаряме, Джейни?
Тя сви рамене.
- Може би защото и двамата сме на четиридесет?...
- Над четиридесет — поправи я той.
- Защото и двамата мразим тържествата?
- Или защото и двамата мразим адвокатите?
- Звучи добре — съгласи се тя. — Или пък защото и двамата сме адски самотни?
- За себе си съм сигурен — каза той. — Липсваше ми. На мен и на всеки друг мъж, който някога те е виждал в съдебната зала. Наистина успяваше да събереш погледите. Е, не ти ли е мъчно за шума в залата, за мириса на тълпата?
- Все още не съм изоставила съда.
- Но не е като преди. Сега се занимаваш със защитата на големи компании.
- Хайде, Вейл, правила съм го само веднъж.
- И спечели, за съжаление.
- Виж какво... — Тонът й беше леко раздразнен.
- Съжалявам — бързо каза той. — Взимам си думите назад.
Тя сви рамене.
- Вероятно съм малко по-чувствителна на тази тема. Но пък съм доста любопитна да разбера нещо друго. Вярно ли е, че когато си започнал в прокуратурата, са ти скроили номер?
- О, да — отвърна той. — Добре ме начесаха. Бях се хванал с Търговската камара. Напълниха вестниците с лъжи, подкупиха някой и друг съдия, доведоха най-добрите адвокати, които можаха да намерят, и ме тикаха в миша дупка още на първия ми процес. Беше за урок.
- Тоест?
- Опасно е да си заслепен от идеализъм. В мига, в който разберат, че имаш слабо място, хиените изкарват тежките си оръдия.
- Е, не можеш да се оплачеш. Разби една от най-го- лемите банки в града за пране на нари, затвори две химически компании, осъди половината градски съветници за подкупи. Може да се каже, че резултатът е в твоя полза.
- Това е само началото — каза той и побърза да смени темата: — Кавгите ни отпреди десет години доста ми липсват.
- Старите номера, а?
- Ти знаеш най-добре.
- О, виж кой го казва!
Тя взе чашата си и вдигна тост за доброто старо време. Очите им отново се срещнаха и този път тя не сведе поглед.
- Джейни — започна той, — много ли си гладна?
Тя се облегна назад, вдигна очи към тавана, въздъхна и каза:
- Партитата винаги ми развалят апетита.
Тази вечер той се разкриваше пред нея в непозната светлина — по-романтичен и по-уязвим. Беше взел със себе си бутилка изстудено шампанско и бе убедил Гуидо, че са размислили относно вечерята.
Джейн винаги бе изиитвала особено влечение към Вейл, но никога не си го признаваше направо, а го отдаваше на смесицата между уважението и страха от таланта му. Сега, изправена в средата на неговата всекидневна, докато го наблюдаваше как пали огъня в камината, тя разбра колко много го желае и се запита дали не е допуснала грешка. Дали всичко нямаше да се превърне в поредното моментно увлечение? Дали на сутринта нямаше да изпитва неприятното чувство, че просто се е поддала на плътското си желание? Но когато той се изправи и я погледна в очите, страховете й се изпариха. Заля я вълна от чувства. Той пое палтото й, хвърли го на дивана и отиде в кухнята, за да вземе чаши за шампанското.
Тя се огледа. Апартаментът имаше две спални, едната от които бе превърната в кабинет, изпълнен с купчини книги, документи, книжа, списания, бележки и изрезки от вестници, закачени по стените.
От банята се процеждаше слаба синкава светлина и Джейн се насочи натам. Пред очите й се разкри нещо като малка оранжерия. Ваната бе обградена от цветя, по стените висяха най-различни растения, а синкавата светлина идваше от няколко крушки, насочени към редица нежни, сини цветя.
- О, имаме си работа с любител-градинар — измърмори тя.
- Наричат ги "сини красавици" — чу се зад гърба й. Тя стреснато се обърна, задържайки дъха си.
- Съжалявам. Нямах намерение да шпионирам.
Той й подаде чаша шампанско.
- Приличат на красиви млади дами. Зимни цветя са. Растяха на брега на реката, край която живеехме, когато бях малък. Понякога набирах букет от тях и ги носех вкъщи на майка ми. Тя ги поставяше на пианото и им говореше. "Това е Шопен", казваше им и после им свиреше.
- Звучи прекрасно.
- Майка ми беше прекрасна. Бях на петнайсет, когато почина.
- Съжалявам.
- Оттогава мина доста време.
Желанието й се възвърна. Устата й пресъхна и тя отпи от шампанското.
На стената имаше снимка на увехнали цветя, покрити от мъгла и черен дим. В далечината се виеше мръсна река, а ниско над нея се спускаха тежки сиви облаци.