Озоваха се в малък коридор. Виждаха се само две врати. Едната бе отворена и подпряна със стол, и до нея се бе изправил униформен полицай.
Влязоха и видяха Шок Джонсън, застанал в началото на дълго антре, застлано с красив бял килим. Някъде отстрани се носеше мека, приглушена светлина. Едрото ченге се усмихна, приближи се към тях и протегна огромната си ръка.
- Здравейте, момчета — каза той и ги поведе към всекидневната. — Напоследък се виждаме доста често.
- Да, хората ще си помислят, че между нас има нещо — отвърна Вейл.
- Не си мой тип — отбеляза Джонсън. — Предпочитам русокоси.
- Ще си сложа перука.
- Не е същото.
Прекосиха антрето и влязоха във всекидневната — обширна, с големи панорамни прозорци, гледащи към езерото. Оперативният работник, който събираше с миниатюрна прахосмукачка власинки от килима, се изправи и излезе. Друг негов колега оглеждаше масите, столовете и всичко, върху което можеше да има отпечатъци.
С изключение на великолепната гледка от прозорците, стаята създаваше усещане за студенина и стерилност. Черната модерна мебел рязко контрастираше с белите стени и килима. Три големи абстрактни картини допълваха обстановката. Беше чисто и подредено. Единственото, което разваляше общото впечатление, бе председателят на градската управа Делъни. Голото му тяло лежеше на пода, а очите му бяха замръзнали, вперени в някаква точка на тавана. В гърдите му имаше дупка, още една красеше челото му. Изтеклата кръв бе попила в килима и образуваше голямо кафяво петно.
- Къде е Оки? — попита Вейл.
- В другата стая. Неговото предположение е, че се е случило между седем и осем и половина. -
- Кой го е намерил? — поинтересува се Стенър.
- Тази вечер Делъни трябвало да произнесе реч на някакъв банкет. Когато не се появил и не се обадил но телефона, някой звъннал тук. Портиерът казал, че не го е виждал да излиза. Проверил на паркинга — колата му била там. Тогава неколцина от банкета се запътили насам и с помощта на портиера проникнали вътре. И видели ей този труп.
- По кое време станало всичко? — попита Стенър.
- Единайсет и пет.
Стенър се приближи до тялото и го огледа по-внимателно. Дясната страна на лицето беше обгорена.
- Очевидно е стреляно от много близо — отбеляза той през рамо.
Шок кимна.
- Половината му лице е опърлено. Изстрелът е отправен от няколко сантиметра. Но вероятно не е било необходимо. Май е бил просто за подсигуряване.
- Нещо интересно в спалнята? — попита Стенър.
Шок сви рамене.
- Виж сам.
- Делъни не изглежда кой знае колко изненадан — каза Вейл.
- Така е — съгласи се Шок.
- Очевидно е познавал нападателя, не мислиш ли?
- Доста разумен извод. Как иначе би се разкарвал из всекидневната чисто гол?
- Възможно е да го е направила жена му...
- Или приятелката му?
- Или пък приятелят му.
- Нищо чудно.
- Една моя позната твърди, че е единствената в града, която няма причина да го убие.
- Имал ли си си работа с него, Марти?
- Не. Използваше Файърстоун за парламентьор.
- Той също не е цвете за мирисане.
- Ако искаш, можем да го впишем като пръв заподозрян.
Шок се засмя.
- Идеята не е лоша.
- Колко момчета е мобилизирал Еклинг?
- Половината управление.
- Не ме учудва. Вече му пари под задника. Този случай ще даде поводи за размисъл на всеки политик в щата.
- Ще се питат кой от тях е следващият, а?
- Глупости. Ще се чувстват гузни — каза Вейл и двамата се засмяха.
- Покажете малко уважение към мъртвия. В крайна сметка, той беше председател на градския съвет, президент на финансовия комитет и шеф на местния клуб на демократите... — каза един нисък мъж с азиатски черти, черна, пригладена назад коса и очила. Оичи Окимото, нахлузил бяла престилка, гумени ботуши и ръкавици, влезе откъм спалнята.
- Как си, Марти? — попита той.
- Напоследък не си доспивам — отвърна Вейл.
- Тук поне е малко по-комфортно от бунището.
Окимото, който на трийсет и шест години вече бе един от най-добрите съдебни експерти в страната, прекоси стаята и се отпусна в едно от дълбоките кожени кресла. Вейл измъкна цигарите си. Без да го погледне, Окимото каза:
- Не пали това, моля те.
- Да не вземаш проби от въздуха, Оки? — поинтересува се Вейл.
- Димът ме дразни.
Вейл прибра цигарите и всички зачакаха Окимото да свърши с мисленето си. Минаха няколко минути и той най-сетне се надигна от креслото.