- Сигурна съм. И какво по-точно желаеш да узнаеш?
- Сещаш ли се за някой, който би имал мотив да убие Джон?
Устните й се извиха в подигравателна усмивка.
- Не задавай глупави въпроси, Ерик. Беше много лесно да намразиш Фаръл Делъни.
- Ами... — започна Еклинг.
- Жените ли? Винаги ли се опитваш да бъдеш толкова дипломатичен, когато разпитваш заподозрените?
- Моля те, Ада.
- Не ме моли. Тъкмо затова си тук и и двамата го знаем. Сигурна съм, че коментарите ми снощи са ме поставили на първо място в списъка.
- Все още няма списък.
- Е, тогава защо просто не отвориш телефонния указател и не започнеш с буквата А? — каза тя с ехидна усмивка.
Еклинг безпомощно погледна Анжело, но той не помръдна. Седеше със скръстени крака и изучаваше маникюра си.
- Значи не можеш да ми помогнеш с някаква информация?
- Опитай с партньорите му в бизнеса. Беше известен с това как прецакваше приятелите си. Дори много известен. Честно казано, въобще не ми пука кой го е застрелял. Надявам се, че този, който е направил тази услуга на света, няма да заплати твърде голяма цена за нея.
- За Бога, Ада!
- О, я стига. Не бъди чак такъв лицемер и ме попитай това, за което всъщност си дошъл.
- Да — обади се Анжело, удостоявайки Еклинг с хладен поглед. — Защо просто не прескочим любезностите и не свършим някаква работа? Сигурен съм, че всеки от нас си има достатъчно други грижи за днес.
- Добре. Къде беше между 7:30 и 9 часа снощи? — понита Еклинг.
- Вечерях в "Льо Шамбьр" с дъщеря си и зет си — отвърна тя с лека усмивка. — Взеха ме оттук около седем и половина. Трийсетина минути след като се прибрах, ми се обади Реймънд Файърстоун.
Еклинг изчисли наум колко време би отнело да се стигне от къщата на Делъни в Роджърс Пърк до ресторанта, за който ставаше дума. Поне трийсет минути. Льо Шамбьр" беше на пет-десет минути от офиса на Делъни. Оставаха пет или десет минути...
- Пристигнахме в ресторанта към осем — каза тя. — Бяхме там приблизително до десет и трийсет. Видях неколцина познати.
- Успокойте се, шерифе — обади се Анжело. — Тя има добро алиби.
- Виждам.
- Нещо друго? — студено понита Ада Делъни.
- Предполагам, че не... Освен ако самата ти нямаш да ми кажеш нещо?
- Нямам, Ерик. И се съмнявам, че ще се сетя за каквото и да е. Моля те, не идвай тук повече. — Тя стана и излезе.
- За Бога — обърна се Еклинг към адвоката, — трябва да я разпитаме. Обяснете й, че трябва да я разпитаме и, нали разбирате, да я изчистим от подозренията.
- Тя има алиби — рязко отвърна адвокатът. — Проверете го. Ще й препоръчам да ви съдейства, след като се уверите, че не е замесена.
- Благодаря — каза Еклинг.
В другия край на града Дивата банда се събираше по молба на Шана Парвър. Тя все още беше в своя офис и въртеше телефони, докато останалата част от екипа заемаше местата си в кабинета на Вейл, където вече ги очакваха понички и кафе. Бяха Майер, Стенър, Наоми, Хейзъл Флайшман, дъщеря на алкохолик, бивш сержант от армията, която на 34 беше един от добрите специалисти по дела за изнасилвания; тук беше и Дермът Флеърти, мургав ирландец с доста добро чувство за хумор, завършил с отличие университета в Чикаго.
Липсваше Боби Хартфорд, син на известен чернокож адвокат. Боби бе прекарал десет години, защитавайки обикновени хора на юг, в Мисисипи, и сега, на 37, беше най-възрастният в Дивата банда. Липсваше още Бъки Уинслоу, великолепен оратор, чийто баща бе загубил и двата си крака във Виетнам и бе починал в болница за ветерани. Нямаше го и Сен-Клер.
- Къде са Хартфорд и Уинслоу? — обърна се Вейл към Наоми.
- Тази сутрин са в съда.
- Сен-Клер? — Вейл погледна към Бен Майер.
- Проверява нещо в библиотеката — отвърна Майер.
- За онези му подозрения ли? — попита Вейл. — Има ли нещо?
- Май не.
Разговорът набързо се концентрира върху Янси и убийството на Джон Делъни. Трите трупа от бунището набързо отстъпиха пред новите изненади. Вейл запозна всички с подробностите около убийството на Делъни и ги увери, че няма намерение да губи много време, изпълнявайки ролята на окръжен прокурор.
- Тук е далеч по-интересно и смятам да задържа вниманието си върху старите проблеми — каза той.
В този момент Шана Парвър влезе в кабинета му с широка усмивка.
- Окей, Шана — каза Вейл. — Какво те прави толкова щастлива?
- Мисля, че хванахме Дарби — отвърна тя гордо. — Неговата версия вече не струва пукната пара.
- О, така ли? — Вейл заобиколи бюрото и седна в креслото си. Облегна се и извади цигара. — Да чуем всичко отначало.
Това беше обичайната процедура. Всеки от присъстващите знаеше подробностите около престъплението, но повторението бе необходимо за по-пълна концентрация.