Вейл се отпусна назад и отпи от кафето си.
- Ти въобще ли не спиш, Абъл?
- Питаш ме всяка седмица.
- Но никога не ми отговаряш.
- И защо да го направя сега?
Отново мълчание. Фактът, че двамата бяха станали близки приятели, беше истинско чудо. Преди десет години, когато Вейл беше най-популярният адвокат в окръга и поемаше само дела срещу щата, те бяха смъртни врагове. Стенър беше единственото ченге, което винаги вършеше работата си както трябва, знаеше мястото си, никога не се хващаше на уловките на адвоката и успяваше да прозре всички намерения на противниковия лагер. Само веднъж се бе намерил някой, който да го пречупи на свидетелската скамейка — и това беше Вейл в процеса срещу Аарон Стемплър. Когато прие предложения му пост на главен прокурор, Вейл използва всичките си сили, за да измъкне Стенър от опеката на полицейския шеф Ерик Еклинг. Беше очаквал, че самият Стенър ще отклони поканата му, но се изненада като разбра, че тя е приета.
- Вече си на моята страна — бе обяснил Стенър, свивайки рамене. — А и Еклинг е некадърник.
Десет години. През това време Стенър се беше поотпуснал. Усмихваше се малко по-често, а в офиса се носеше и непотвърденият слух, че веднъж бил разказал някакъв виц — макар че така и не откриха свидетел на този шокиращ случай.
Вейл бе полузаспал, стискаше в ръце термоса с кафето, а главата му се люшкаше напред-назад. Стенър зави от магистралата и насочи колата по един черен страничен път. Внезапно ярки светлини накараха Вейл да отвори очи.
Той се изправи в седалката и видя далеч пред себе си жълти, червени и сини отблясъци над безкрайните купчини смет в тъмната, мъглива нощ. Малко по-късно Стенър зави и цялата картина се разкри пред очите им. Имаше десетина различни коли — полицейски автомобили, линейки, микробуси. Бяха паркирани в самия край на сметището. Над тях, по хълма с боклуци, се движеха множество полицаи и пожарникари, облечени във флуоресциращи жълти пелерини. Всички бяха въоръжени с дълги метални пръти, с които ръчкаха в купищата боклук. Във въздуха се носеше неприятният мирис на горяща смет, гнила храна и мокра хартия.
Три пръта с плющящи на вятъра жълти флагчета очевидно определяха границите на претърсваното място. Периметърът бе около петдесетина метра. Вятърът довяваше сладникавия мирис на смъртта, на моменти по-силен и от смрадта на боклуците. Четирима мъже се спуснаха по хълмчето, носейки зелена брезентова торба.
- Това е третият — каза Стенър.
- Трупове?
- Там, където са флагчетата — кимна той.
- Господи!
- Първият беше в онази купчина. Жена. Натъкнаха се на втория, когато ти се обадих.
Стенър отвори вратата от своята страна и в колата нахлу студен въздух. Вейл откопча колана си и също слезе. Пъхна ръце в джобовете на якето и сви рамене под напора на вятъра. Устните му се овлажниха — дъхът му се превръщаше в пара и вятърът я блъскаше в лицето му.
Зад жълтата полицейска лента, която ограждаше сметището, стояха двама униформени полицаи. Единият бе възрастен, другият — съвсем млад. Вейл и Стенър минаха покрай тях. Вятърът повдигна вратовръзката на Стенър и тя се залепи за лицето му, но той я дръпна и отново я мушна под сакото си.
- Боже Господи, този не носи ли палто?! Сигурно е под нулата — каза младичкият полицай.
- Той няма нужда от палто — отвърна старото ченге. — Във вените му не тече никаква кръв. Това е Стенър. Знаеш ли как му викаха, когато беше в полицията? Ледената шушулка.
На няколко метра отпред Стенър спря и бавно се обърна към по-възрастния полицай. Очите му хладно огледаха униформения служител на реда, после той отново се обърна към бунището.
- Виждаш ли? — прошепна старото ченге. — Никой никога не го е наричал така в лицето.
- Сигурно има уши на тила си.
- Очи.
- Ъ?
- Очи. Има очи на тила си.
- Той не те видя, а те чу — каза младият полицай.
- Какво?
- Ти каза, че...
- За Бога, Сандърс, стига! Стига вече! Най-студената шибана нощ тази година и аз я прекарвам в градското бунище, и са ми натресли за партньор шибан кретен като теб...
- Ето го Шок — каза Стенър и кимна към един висок цивилен полицай, загърнат в синьо вълнено палто. Капитан Шок Джонсън беше черен и плешив, с невероятно широки рамене. Духаше в шепи, за да се постопли. Видя Вейл и Стенър, цъкна с език и поклати глава.
- Просто не мога да повярвам — каза той. — Вие, момчета, дори не трябва да сте тук.
- Какво става, по дяволите? — попита Вейл.
- Момчето с булдозера се натъкнало на първия труп, та аз реших да поразровим наоколо и — бинго! - ето ни с още два.
- Как са убити?
- По-добре попитай Окимото, той е експертът. На нищо не приличат. Доста са полежали тук и плъховете са си направили страхотен пир.