- И ако е замесен,, как успява да го направи от суперохранявана килия? — попита Сен-Клер.
- Може би Стемплър няма нищо общо — обади се Стенър. — Може да е някой маниак, който знае за момчетата от олтара.
- И е изчакал десет години, преди да почне да действа? — намръщи се Вейл.
- Може да е мързелив — предположа Флеърти и се усмихна.
Вейл се наведе напред, опря лакти на бюрото и подпря главата си с юмруци.
- Харви, искам утре сутринта да си в Сент Луис и да разбереш всичко, което знаят в тамошното управление.
- Не мога, шефе, сутринта трябва да съм в съда. Делото Куерълс.
- Абъл?
- Трябва да разпитам двама души.
- Аз съм свободен — предложи Флеърти.
- Добре, действай. Наоми, резервирай му билет за първия полет и уреди кола на летището. Дермът, обади се на Бъди и вземи от него имената на някои от тамошните ченгета.
- Окей.
- Наоми, свържи ме с Бескът в Дейзиленд. Искам да говоря лично с него, дори да е на конференция със самия Господ Бог. Искам го на телефона веднага.
Отне й десет минути да докара директора на щатското психиатрично заведение на телефона. Вейл беше забравил колко обезоръжаващо мек е гласът му.
- Мистър Вейл — каза той след обичайните поздравления, — през последните, ъъ, осем години, ако не се лъжа, за случая Стемплър отговаря доктор Джон Удуърд. Стемплър, ъъ, е негов пациент и бих предпочел да говорите направо с него, ако имате някакви въпроси относно...
- Какво е състоянието на Стемплър? — прекъсна го Вейл.
- Още веднъж бих искал да...
- Доктор Бескът, тук имаме сериозен проблем и искам отговори на няколко въпроса. Ако човекът, който ми трябва, е доктор Удуърд, дайте му слушалката.
- Той е в отпуска. На риба в Уискънсин. Ще се върне утре вечер. Ще му се обадя...
- Ще бъда при вас вдругиден сутринта — раздразнено каза Вейл. — Уредете ми среща с Удуърд и Стемплър.
- Мистър Вейл, вие бяхте ..ъъ... негов адвокат. Не сте идвали тук през тези десет години. Не виждам защо...
- Вдругиден — повтори Вейл и затвори. — По дяволите, от този Бескът направо ми се завива свят. Наоми, уреди ми самолет до Дейзиленд за осем часа сутринта в четвъртък.
- Имаш го.
В шест на вратата изникна Стеньр.
- Готов ли си да тръгваме? — понита той.
- Да — отвърна Вейл. Но точно в този миг телефонът звънна. Беше Пол Рейни.
- Не мога да доведа Дарби — каза той.
- Какво имаш предвид?
- Бях зает в съда целия следобед и нямах време да му се обадя допреди около час. Няма го. Вероятно е някъде навън с приятели или нещо от този род. Дай ми отсрочка до утре сутринта и ще го докарам.
Вейл се поколеба.
- Сигурен съм, че ще го открия, Марти, просто цял ден бях зает.
- Добре, Пол. В девет сутринта. Ако дотогава не се е появил, ще пусна шерифа по следите му.
- Няма да е необходимо.
- Пол, опитвам се да бъда откровен с теб. От това, което знам, в този момент той може и да е на път за Рио.
- По дяволите, Дарби изобщо не предполага, че е издадена заповед за ареста му. Сигурно се налива някъде. Ще ти го доведа сутринта.
- Е, той все пак е твоя отговорност. Помисли ли си над разговора ни от обяд?
- Още дори не съм говорил с него — отвърна Рейни, но в гласа му се усети припряност.
- Ще се видим утре сутринта — каза Вейл и затвори. После погледна Стенър. — Имаме заповед за задържането на Дарби по обвинение в предумишлено убийство, а Рейни май е малко паникьосан. Ако не ни го доведе до девет сутринта, искам да вземеш двама от най-добрите си хора плюс някой от управлението, да го намериш и да ми го докараш.
Стенър кимна замислено.
- Какво има? — понита Вейл.
- Попи Палмър — отвърна Стенър.
- И по-точно?
- Просто си мисля. Може да се е уплашила. Може и да... — Изречението увисна във въздуха.
- Имаш развинтено въображение, Абъл.
- От двайсет и пет години съм в този занаят — каза Стенър. — Имам шесто чувство.
- Какво искаш да направиш?
- Да се повъртя наоколо и да видя дали няма да науча нещичко за нея. Дарби е изправен пред дело за убийство, а тя е ключов свидетел.
- А разпитите ти утре?
- Ще се оправя.
Вейл се поколеба, после кимна.
- Добре — каза той. — Твоя е. Тръгвай, намери ги и двамата.
20.
Отделът по убийствата в централното полицейско управление на Сент Луис беше почти безлюден. Флеърти влезе в отрупаната с бюра, телефони, компютри и шкафчета стая. Имаше само двама детективи — Оскар Джиланти, капитанът, който ръководеше разследването, и сержант Ед Никълсън, достолепен мъжага с вид на агент от ФБР.
И двамата бяха по-благоразположени, отколкото очакваше Флеърти. Капитанът беше нисък набит плешив мъж с торбички под очите. Имаше неколкодневна брада и сякаш беше спал с костюма си — което вероятно бе самата истина. Гласът му беше дрезгав.