"Скъпи Мартин,
Повече ми харесваше като адвокат, но си също така страхотен прокурор.
Обичам те като собствен син. Винаги съм се гордял, че те познавам.
Умът ми линее. Вече всички го разбраха, нали? Не съм познавал резултат от седмици.
Трябва ли да казвам още, мой скъпи и неповторими приятелю?
Няма да търся прошката ти. Няма за какво да ми прощаваш.
Заложи на Дисауей, трето бягане в Дел Map утре. С печалбата почерпи цялата банда.
Сбогом, скъпи приятелю.
Съдията"
В плика имаше двайсет и два сребърни долара.
- Той няма да се появи, Мартин — каза Стенър, изваждайки го от спомена. Вейл го погледна и осъзна, че е прекарал доста време, втренчен във вратата на кафенето.
- Четеш мисли.
- Понякога ми се струва... — започна, но не довърши Стенър.
- На всеки се случва — каза Вейл и се върна към вестника си.
В тази студена утрин неприятното откритие в сметището разпали в него едновременно раздразнение и любопитство. От една страна, случилото се само щеше да допълни така или иначе препълнения със задачи план на канцеларията на окръжния прокурор. Но мистерията може би водеше до нещо доста по-голямо и значително. Нещо далеч по-ужасяващо от разчленените трупове в градското бунище. Нещо, което щеше да принуди Мартин Вейл да се върне към своето минало.
Едно име, което го бе преследвало цели десет години, скоро щеше отново да пропълзи в съзнанието му.
И това име беше Аарон Стемплър.
3.
Шана Парвър бързо изкачи стъпалата на щатския криминален съд. Студеният утринен въздух щипеше страните й. Сантиментална и идеалистична натура — макар да го криеше зад твърда и агресивна фасада — Парвър винаги се развързваше, когато видеше пред себе си внушителната сграда. "Правото е единственото, което ни отличава от животните", беше казал веднъж Вейл. Разбира се, той бе прибавил и циничното си заключение: Макар в днешно време човек да не може да бъде съвсем сигурен". Но когато погледнеше нагоре към високите дорийски колони на портала, украсени с алегорични образи на Правосъдието, Закона, Истината, Властта, Любовта, Свободата и Мира, вярата й се възвръщаше и тя не съжаляваше за това, че бе избрала тази професия още от ученическата скамейка.
Тази сутрин идваше по-рано от обикновено. След четиридесет и пет минути щеше да е лице в лице с Джеймс Уейн Дарби и макар усещането да не бе същото, както в съдебната зала, разпитът също беше нещо великолепно — шанс да премери силите си с на пръв поглед отпуснатия, но хитър мъж. Трябваха и още няколко минути да се подготви психически за срещата.
Както винаги, Наоми Чанс я бе изпреварила. Когато Парвър влезе в 8:15, кафето вече беше готово, а секретарката на Вейл седеше зад бюрото си. Тя винаги идваше първа, светваше лампите в мрачния офис и приготвяше кафето. Беше с изправена, дори леко заплашителна осанка. Видът й бе великолепен, кожата — шоколадова, външността й — почти египетска: впечатление, което се подсилваше от високите скули и големите кафяви очи. Косата й бе подстригана късо, по модата, а тук- таме се забелязваха първите сиви косъмчета. На петдесет тя имаше мъдростта на осемдесетгодишна и тяло на трийсетгодишна. Учеше бързо и бе незаменим помощник. Попитай я за дата и тя би ти представила цял календар. Поискай рапорт и тя ще те затрупа с информация. Беше вдовица, печаташе 80 думи в минута и на 46 години бе получила първата си юридическа степен. Верността й към Вейл нямаше еквивалент. Тя се бе грижила за него от самото начало, бе готова за всичките му прищевки, знаеше вкусовете му в облеклото, филмите, храната, жените и виното. Вейл я бе направил помощник-прокурор — титла, която бе измислил специално за нея и която най-точно изразяваше положението й в канцеларията, за разлика от бледото "лична секретарка".
Наоми се захващаше за работа по-енергично, отколкото бобър би загризал дърво, не обръщаше внимание на бюрократичната система, знаеше къде да намери всеки необходим документ в града и беше както майка-зак- рилница, така и приятелско рамо за всеки от по-младите в новата канцелария на Вейл. Той беше шеф на персонала, а тя — генерал на цялата армия.