Стенър небрежно отиде до вазата с цветята и ги помириса. Движението му не остана незабелязано от останалите.
- Щом е необходимо — невинно отвърна Джейн.
- Това би решило доста проблеми — каза Стенър. - Сутринта мога да ви взема и двамата наведнъж и да ви откарам до съда. Ще поставя двама души за през нощта — единият ще е пред къщата, другият — отзад.
-Предлагам през деня вътре също да има поне един човек — каза Флеърти. — Не се знае дали убиецът няма да реши да я изчака.
- Добра идея — съгласи се Вейл. — Сещате ли се за някой друг?
- Шоут? — предположи Стенър.
- Вече е във Върховния съд — каза Вейл. — Не ми се вярва убиецът да го потърси. Но за всеки случай го предупредете.
- Няма да е излишно самите ние да сме готови с някои отговори — отбеляза Стенър. — Доста хора ще си помислят, че сме луди.
- Нека си мислят — отвърна Вейл.
- А пресата? — поинтересува се Флеърти.
- Трябва им само малко време, за да разберат какво става — каза Вейл и се почеса по брадичката. — Но няма да им помагаме.
- Нека още веднъж повторим това, което знаем — предложи Стенър.
Сен-Клер погледна Венъбъл и каза:
- Първият цитат беше от "Венецианския търговец". А ето последния. — Той прегледа бележките си. — "Хамлет", първо действие, сцена пета:
... ти би изслушал разказ, от чиято най-слаба дума младата ти кръв се би смразила, мозъкът — побъркал, очите ти — изхвръкнали безумно от свойте орбити като звезди, а къдрите ти, сресани грижливо във ужас биха щръкнали нагоре като бодли на сплашен таралеж!11
- Е, поне има вкус към класиката — отбеляза Венъбъл. — Доколкото си спомням, преди десет години цитираше Хоторн и Джеферсън. Вече е преминал на Шекспир.
- Историите, които сам може да разкаже, също са впечатляващи — каза Вейл.
Внезапно си спомни разговорите на Моли Ерингтън с Аарон-Рой. Спомни си запечатаното на лентата ангелско лице на Аарон, който припомняше детските си впечатления със странния си кентъкски акцент:
"Когато бях на седем или осем години, в градчето имаше един проповедник на име Джошуа Шекълс. Беше едър мъж с много дълга черна брада и гневни очи. В тях сякаш гореше огън. Не вярваше в спасението на душите. Ако извършиш дори един-едничък грях, попадаш в ада. Ако излъжеш дори само веднъж, пак попадаш в ада. Поглеждаше ме и викваше с гръмотевичния си глас: "Виж ме, момче!", и когато вдигах поглед към него, сякаш бях изправен пред планина, той ме посочваше с пръст и казваше: "Ще отидеш в ада, момче!" И аз му вярвах, вярвах му. Преподобният Шекълс ме изпълваше със страх. В неговата Библия нямаше такова нещо като спасение на душата."
После Вейл си спомни и друго. Първия път, когато се появи Рой. Аарон беше извън обсега на камерата, а Моли преглеждаше записките си. И внезапно вдигна поглед и зина. На стената зад гърба й се появи сянка, една ръка покри нейната. "Той ще те излъже", каза тих, странен глас. Тогава пред камерата изникна и лицето му. Това вече не беше Аарон. Промяната бе невероятна. Изглеждаше пет години по-възрастен, очите му бяха напрегнати, устните — стиснати. Внезапно ръката му стисна Моли за гърлото. "Не можеш да изкрещиш, така че въобще не се опитвай — каза той и се ухили. — Виждаш ли тази ръка? Само с едно движение мога да ти скърша врата."
После Рой, без странния кентъкски акцент на Аарон, продължи с историята и подробностите вече бяха доста по-различни и вледеняващи от тези, които беше разказвало другото му его.
"Бяхме на онова място, наречено Гледката към източното дефиле. На най-високото. Една скала, която стърчи над билото и право надолу до дефилето има може би четири-петстотин стъпки. Отгоре се вижда всичко. Шекълс имаше навика да се качва там, стоеше на ръба и проповядваше. Ревеше с пълна сила за мъките в ада и ехото разнасяше думите му из дефилето. Често взимаше със себе си Аарон. Именно в един такъв ден се появих за първи път. Беше ми писнало. Шекълс повлече Аарон след себе си, изправи го на ръба и му посочи дефилето долу. Обясни му, че щял да пропадне в ада така, както би паднал в това дефиле. Сетне се разтъпка наоколо, сякаш се подготвяше за някоя от проповедите си. После наистина започна да крещи за ада, проклятията и така нататък, а цялата му омраза сякаш бе насочена към Аарон. Тогава ние с Аарон избягахме и се скрихме в близката горичка, Шекълс продължаваше да снове по ръба и да крещи колко порочен бил Аарон и как щял да отиде в ада. Промъкнах се зад гърба му. Беше адски лесно. Крещеше толкова силно, че дори не ме чу. Взех един откършен клон, доближих го и го бутнах в гърба. Падна право надолу. Фиууу! Не съм сигурен кога точно спря да проповядва и почна да крещи, но го наблюдавах как се удари в склона и се затъркаля. Гледката наистина си заслужаваше. Върху него — или по-точно върху това, което беше останало от него — се струпаха пръст и камънаци. Беше върховно! Пръстта направо го погреба на място."