Хеликоптерът изви над главната магистрала и се спусна към Дейзиленд. Отвисоко градчето изглеждаше малко, спретнато, заобиколено от стари викториански къщи, скрити сред дъбове и брястове. Хеликоптерът се насочи на север от града, къщите намаляха, дърветата се разредиха и внезапно отпред се показа четириъгълната сграда на Института за душевно здраве "Стивънсън", оградена от висок жив плет и внушителна тухлена стена. Две нови крила допълваха старите постройки. По моравата пъплеха дребни човешки фигурки. Вейл си спомни предишното си посещение тук — условията на максимална сигурност, огромните стъклени зарешетени прозорци, пазачите. Това беше домът на Стемплър за последните десет години.
От широкия прозорец на старата постройка един мъж, облечен в панталони с цвят каки и тъмносиня риза на пазач, наблюдаваше хеликоптера. Беше с приятен външен вид, мускулесто тяло и сини очи. Русата му коса бе късо подстригана, беше гладко обръснат и ухаеше на одеколон. На устните му играеше лека усмивка. Цялото му внимание бе насочено към хеликоптера, докато той извиваше над дърветата и след малко изчезна от погледа му.
- Добре дошъл, мистър Вейл — тихо каза мъжът и усмивката му се разшири.
- Каза ли нещо, Рей? — чу се глас откъм залата.
- Не, Ралф, просто си мърморя — отвърна той с кадифения си глас и седна зад работната маса, за да продължи заниманията си.
Докато хеликоптерът се спускаше над голямото футболно игрище край института, един черен кадилак се приближи по покрития с чакъл път и паркира съвсем наблизо.
Машината се приземи меко и вдигна облачета прах от земята.
- Майсторско кацане, Сидни — отбеляза Вейл, откопчавайки предпазния колан.
- Всеки път го казваш — отвърна пилотът.
Шофьорът на лимузината беше мъж на около трийсет години, облечен със зеленикави панталони и тъмносиня риза. Не приличаше на пазач, но се оказа, че е точно такъв.
- Аз съм Тони — обяви той, докато отваряше задната врата на лимузината. — Ще ви закарам до Дейзи.
- До Дейзи?
- Да де — отвърна Тони, придържайки вратата. — За по-кратко.
- Пътят им отне пет минути. Огромните метални врати пред комплекса се отвориха и после се затвориха зад тях. Колата пое по широка алея, оградена от половинметров жив плет. Вейл почувства нарастващо притеснение. Дали подсъзнателно, като всеки нормален човек, не се страхуваше, че може да го затворят тук? Или, което бе по-вероятно, не желаеше да се изправи очи в очи с изолираните от света пациенти, населяващи Дейзи?
Шана Парвър искаше да събере колкото се може повече информация преди самото дело. Беше убедена, че Стодард не иска процес, а Венъбъл търси най-изгодна позиция за евентуална сделка.
Проблемът на самата Джейн Венъбъл бе, че й се налагаше да защитава клиент, който сякаш не искаше да бъде защитаван. Първата стъпка бе да накара Едит Стодард да се откаже от признанието си. Предстоящият разговор с Шана Парвър можеше да се окаже полезен за още по-пълната реабилитация на обвиняемата.
Двете имаха няколко минути насаме, преди Шана Парвър да пристигне. Едит Стодард бе доведена в стаята за разпити от жена-пазач, която остана пред вратата отвън. Лицето на Стодард беше бледо, почти сивкаво, а очите й бяха потънали в дълбоки тъмни кръгове. Бе облечена с безформена синя рокля без колан и бели гуменки. Косата й бе разрошена.
- Как си тази сутрин? — попита Венъбъл.
- Не съм сигурна — тихо отвърна Стодард.
- Разговорът няма да продължи дълго — каза Венъбъл. — Просто една формалност.
- Кога ще свърши всичко това? Кога ще направите сделката, за която говорихте, каквато и да е тя?
- Този разговор е част от нея, Едит. Бих искала да направим добро впечатление днес. Това би ми помогнало по-късно при защитата.
Стодард унило поклати глава.
- Виж, Едит, тя ще ти задава много въпроси за оръжието. Не те питам къде си го загубила или дали въобще си го загубила, но когато тя поиска да узнае повече за него, бъди неопределена. Освен това ще те пита къде си била вечерта, когато е бил убит Делъни. Просто запомни, че колкото по-малко знае Шана Парвър, толкова по-добре за нас.
- Защо просто не й кажете... защо просто не направите онова, за което говорихте... Как го наричате?
- Договореност между защитата и обвинението.
- Направете го днес. Моля ви, нека приключим с всичко това.
- Имай ми доверие, Едит. Искам да подготвя нещата както трябва.
- Не издържам повече.
- Напълно те разбирам. Но, моля те, нека и аз да свърша работата си. Нали?
Раменете на Стодард се отпуснаха. Тя дълбоко си пое дъх.
- Добре — каза Венъбъл. — Всичко ще бъде наред.