- Да. Алис Хайтауър. При нас е от отдавна. После се прибрах. Ейнджъл вече беше заспала, затова реших да не я притеснявам и слязох във всекидневната. Сипах си питие и включих телевизора, но без звук. Бях изтощена. Малко след като съм седнала, съм задрямала.
- По кое време беше това?
Тя вдигна рамене.
- Шест, шест и нещо. Беше тъмно.
- И кога се събудихте?
- Не знам. Не обърнах внимание. Трябва да е било към десет — десет и половина. По телевизията течеше шоуто на Дайън Сойер. Изключих телевизора, качих се горе и събудих Анжелика, за да се съблече. Беше заспала облечена. После и аз си легнах.
- Значи горе-долу между шест и десет и половина Чарли е спял в стаята си, Анжелика в своята, а вие във всекидневната? Правилно ли съм ви разбрала?
Едит Стодард кимна.
- И нямате свидетел за това?
- Не.
- Никой ли не звънна по телефона? Поне за да ви каже, че съжалява за случилото се в службата?
- Не.
- Никой ли не потърси Анжелика?
- Не.
Стодард погледна Джейн Венъбъл, но тя беше заета да си води бележки в тефтерчето.
- Значи съпругът и дъщеря ви не могат да свидетелстват за действията ви в този период — имам предвид между шест и десет и половина?
Стодард я погледна и лицето й потъмня.
- Не ги намесвайте в това — каза тя остро. — Те не знаят нищо!
После отново погледна Венъбъл. Устните й трепереха.
- Казах ви...
- Достатъчно за днес — каза Венъбъл. — Съветвам клиентката ми да спре с отговорите си.
- Имам още няколко...
Венъбъл плесна с длан върху масата и погледът й прескочи между Стодард и Парвър.
- Достатъчно — каза тя. — Вече ви разказа за оръжието и за това къде е била същата вечер. Това е всичко, което може да ви каже засега.
- Имам само още един въпрос — настоя Парвър.
- Побързайте — рязко отвърна Венъбъл.
- Кога за пръв път чухте, че Делъни е мъртъв? — тихо попита Парвър.
Стодард се поколеба, после каза:
- Чух го по радиото, докато отивах към офиса.
Сърцето на Парвър подскочи. Тя прерови бележките пред себе си.
- Бих искала да ви прочета пасаж от записките на лейтенант Джонсън от деня, в който ви е разпитвал за пръв път в офиса. Цитирам: "Мисис Стодард, личната секретарка на Делъни, очевидно беше много разстроена от смъртта му и се беше облякла в черно. Беше закачила траурна лентичка на яката на роклята си." Край на цитата. Ако току-що сте били чули за смъртта на Делъни по радиото, мисис Стодард, защо вече сте били облечена траурно?
23.
Докато кадилакът се приближаваше към главната сграда, Вейл забеляза, че на дървената пейка до входа седи някакъв мъж. Беше напълно погълнат от задачата да натъпче лулата си.
- Това е шефът на персонала, доктор Самюел Удуърд — каза Тони. — Чака, за да ви посрещне официално.
- Няма ли оркестър? — поинтересува се Вейл.
- Днес имат почивен ден — засмя се Тони.
Щом Вейл слезе от колата, Удуърд се изправи. Беше доста висок — около метър и деветдесет, и бе облечен с тъмнокафяви панталони, светлосиня риза и черна плетена жилетка: единият от джобовете й бе издут от пакетче тютюн. Лицето му бе изпито, рижата му коса бе разрошена, а брадата му — късо подравнена. Той пъхна металната пластинка, с която тъпчеше лулата, в джоба на жилетката си и протегна ръка.
- Мистър Вейл — каза той, — аз съм доктор Сам Удуърд. За мен е удоволствие. Съжалявам, че онзи ден не можахме да се чуем по телефона.
- Удоволствието е мое — отвърна Вейл.
- Денят е толкова хубав, че се чудя дали да не се поразходим тук навън и да поприказваме — каза Удуърд с топъл, предразполагащ глас. — Вътре не се пуши. Отказах цигарите преди шест месеца и си мислех, че лулата ще помогне. Очевидно ще заменя рака на белите дробове с обложен език. Вие пушите ли?
- Напоследък мисля да ги откажа.
- Хм. Е, желая ви успех. Ужасен навик.
Той извади малка златна запалка и я щракна. Разнесе се сладникав мирис на ароматен тютюн. Вейл също измъкна цигара и поеха по алеята край четвъртитите сгради.
- Трябва да призная, че се чудя защо след толкова години изведнъж решихте да се появите в живота на Аарон Стемплър — каза Удуърд. — Никога не сте го посещавали.
- Нямам навика да посещавам клиентите си след края на процеса — отвърна Вейл. — Обикновено отношенията ни са съвсем утилитарни и приключват след обявяването на присъдата.
- Звучи цинично.
- Приятел ли сте с пациентите си, докторе? Посещавате ли ги след изписването им?
- Е — засмя се Удуърд, — вие май не губите време. Хващате бика за рогата. Това ми харесва. В моята професия рядко срещам толкова прями хора.
- Предполагам.
- И така, защо сте тук?