- Преди малко казахте, че Аарон е прехвърлял вината си към Рой. За същото ли става въпрос?
- Да. Той просто е създал свой собствен отмъстител. Разбира се, тук съществува и подсъзнателният страх, че старите болки и нещастия ще се повторят — това, което наричаме повторно изживяване.
- Тоест цялата болка се прехвърля от миналото към настоящето?
- Всичко. Болката, гневът, разочарованието. Но това пък ни помага да построим мост именно между миналото и настоящето. Лекарствата успокояват страха. А понякога и болката.
- Каква е крайната цел, докторе?
- Свободната асоциация. Да окуражиш пациента да се концентрира върху вътрешните усещания... мисли, фантазии, чувства, болка. Да създадеш условия, при които субектът казва абсолютно всичко, което му идва наум, без да се страхува, че ще бъде спиран или осъждан.
- Как ви помага това? — попита Вейл.
- Ами, по този начин получаваме достъп до ума им - нещо като пътна карта към всичките им тайни. Те си припомнят случки от дълбокото минало и отново изживяват страховете и чувствата, които са ги съпровождали. А ние, от своя страна, се надяваме, че ще се научат да ги възприемат по-спокойно. Разбира се, това не винаги се получава. Тук не става въпрос за точна наука - като например математиката, където две и две винаги прави четири. Понякога, когато работиш с човешкия мозък, две и две прави осем или пък дванайсет...
- Или едно?
- Или едно. Или дори нула цяло и пет. В случая с Аарон събуждането на спомени и привикването към тях бе резултат на повторно изживяване и свободна асоциация.
- Значи все пак сте постигнали прогрес?
Удуърд спря, изтупа остатъците от тютюн в лулата и я прибра в джоба на жилетката си.
- Може би — каза той. — Бих искал да се запознаете с един човек. Казва се Реймънд Вълпс.
- Кой е Реймънд Вълпс?
- С изключение на мен, това е може би единственият човек в света, който знае абсолютно всичко за Аарон и Рой.
Удуърд и Вейл прекосиха двора към това, което тук бе известно като Максимума — най-охранявания сектор в института. Първото нещо, което забеляза Вейл, бе, че прозорците нямат решетки, но са направени от дебело, непробиваемо стъкло. Максимума беше в края на дълъг широк коридор, свързан с едно от новите крила на института. Встрани се виждаше стоманена врата и Удуърд се насочи именно към нея. Извади връзка ключове и я отключи. Непреодолимо усещане за присъствието на зло обзе Вейл още щом прекрачи прага.
Внезапно сякаш въздухът бе изсмукан от стаята.
Отнякъде повя студ.
Косите на тила му настръхнаха.
Мускулите му се вцепениха.
Не му достигаше въздух.
И внезапно всичко свърши.
Какво беше това? Игра на въображението?
Подсъзнателен страх от това, с което щеше да се сблъска след малко?
Някаква поличба?
Той бързо погледна Удуърд, но очевидно беше единственият, който бе почувствал... каквото и да беше това. Намираха се в тясна работилница. По многобройните полици бяха подредени видеокасетофони, осцилоскопи, монитори, компютри и какви ли не части.
Един мъж на около двайсет и пет се надигна иззад работната маса, която се намираше близо до единствения прозорец в стаята. Настолната лампа осветяваше разхвърляните части на някакъв компютър. Мъжът беше с фигура на плувец, тъмноруса коса и светли очи. Бе облечен с панталони в цвят каки и тъмносиня риза с навити до лактите ръкави. Погледна влезлите и широко се усмихна.
- Мистър Вейл, аз съм Реймънд Вълпс — каза той и протегна ръка. — Нямате представа какво удоволствие е да се срещна с вас.
Вейл пое ръката му, погледна го и в същия миг осъзна, че се ръкува с Аарон Стемплър.
24.
Вейл шокиран отстъпи назад и се обърна към Удуърд, който бе седнал на един стол и се усмихваше. За момент си помисли, че всичко това е някаква отвратителна шега; че всички тук са луди, а Удуърд е най-лудият; че когато се опита да си тръгне, ще хлопнат вратите пред него и ще го задържат завинаги заедно с останалите невменяеми.
- Исках да се срещнете — спокойно каза Удуърд. — Отиваме в приемната, Реймънд. Ще пратя Тери да те вземе след няколко минути.
- Добре. Тъкмо ще довърша компютъра на Лендбърг.
- Чудесно.
- Ще се видим след малко, мистър Вейл — каза Вълпс и се усмихна широко.
- Какво става, по дяволите? — попита Вейл, когато двамата с Удуърд излязоха и докторът заключи вратата.
- Познахте го, а?
- Десетте години не са го променили чак толкова. Малко е напълнял и изглежда в отлична форма.
- Работи навън по един час дневно. Такъв е режимът.
- Какъв режим? Това да не е някаква тъпа шега?