Как ли пък не! Един психопат си живееше комфортно в модерна лудница и беше убедил всички лекари, че някакво чудо го е превърнало в сладур на име Реймънд Вълпс — напълно здрав и душевно уравновесен.
Вейл, разбира се, въобще не вярваше на тази трансформация. Но пък правилата на играта не му позволяваха да сподели с останалите това, което Аарон му беше казал веднага след края на процеса.
След няколко минути в стаята влязоха Удуьрд, Макс и Вълпс. Реймънд все още се усмихваше.
- Някой иска ли нещо за пиене? — любезно попита Макс.
- За мен кока-кола — отвърна Вълпс.
- Сода — обади се Удуьрд.
- Кока-кола — каза Вейл.
Вълпс седна срещу него, а Удуьрд се настани отстрани, като водещ на телевизионен дебат.
Вейл не знаеше какво да каже. Поздравления за новата ти личност? Добре дошъл при нас, Реймънд? С каквото и да започнеше, щеше да прозвучи лицемерно.
- Е, искахте да се запознаете с Реймънд. Ето го и него — гордо каза Удуьрд.
- Трябва да ме извиниш, Реймънд — каза Вейл. — Леко съм зашеметен от чудесата на науката.
Усмивката на лицето на Удуьрд угасна. Вълпс не помръдна. Очите му срещнаха тези на Вейл.
- Всички реагират така — каза младежът. — Докторът дори пише книга за мен. Можеш да спечелиш наградата "Пулицьр", нали, Сам?
- Е, ще видим — отвърна Удуьрд и скромно наведе глава.
- Звучи ми доста странно — каза Вейл. — Появяваш се изведнъж — ни в клин, ни в ръкав. Не си ли се питал коя например е майка ти?
Вълпс не се поколеба нито за миг.
- Майка ми е Мнемозина, богиня на паметта и родител ка на деветте музи.
После тихо се засмя.
Удуьрд се ухили.
- Реймънд има невероятно чувство за хумор — каза той.
- И значи просто се отърва от Рой, така ли? — попита Вейл.
- Да кажем, че мандатът му изтече — отвърна Вълпс. — Вече го няма.
- А какво научи от него и Аарон?
- Ами, Рой не беше толкова интелигентен, колкото Аарон, но пък беше далеч по-опитен.
- Искаш да кажеш хитър?
- Искам да кажа, че не беше наивен.
- А Аарон такъв ли беше?
- Сам знаете.
- Така ли?
- Как само сгащихте онази прокурорка, как й беше името...
- Рой ли го каза? Сгащил съм я? — попита Вейл, без да отговаря на предишния въпрос. Този копелдак много добре знаеше името на прокурорката.
- Аз го казвам.
- Чудесно.
- Прочетох протоколите от делото. А и Рой ми каза, че сте играли по най-добрия начин. Започнали сте да питате за символите, после сте се дръпнали. Нищо чудно, че сте известен като великолепен стратег.
- Аарон и Рой някога разказвали ли са ти за убийството на онзи проповедник... не мога да си спомня името му, минаха десет години.
- Шекълс.
- Точно така, Шекълс.
- Рой го споменаваше. Не са го харесвали кой знае колко.
- Подценяваш чувствата им — отбеляза Вейл.
Реймънд леко се усмихна и кимна.
- Предполагам, че сте прав. Той е първата им жертва, нали знаете?
- Знам.
- Е, мистър Вейл, вие вероятно ги познавате по-добре от мен.
- О, не мисля.
За миг очите им се срещнаха. Нищо. Дори не мигна. Погледът му го издава, помисли си Вейл. Когато лицето му се смееше, очите му не се променяха. Оставаха все така студени.
- Ами другите? Разказвал ли ти е за тях?
- Имате предвид брат му и бившата му приятелка, Мери Лафърти?
- Не си спомням името й — каза Вейл.
Реймънд впи очи в неговите.
- Лафърти — повтори той. — Мери Лафърти.
- О, да — каза Вейл.
- Всъщност Рой говореше и за Томи Халоуей и Били Джордан - продължи Вълпс. — Момчетата от олтара.
Вейл се втренчи в очите му. Те излъчваха само омраза. Внезапно спомените от онази ужасна нощ го връхлетяха. Тъмната къщичка и отблясъците от падащите върху езерото лунни лъчи. Труповете и ужасяващата миризма.
„Отговорността за всичко това е моя" — помисли си той. Опита се да се концентрира и да се върне към настоящето.
- Значи сте говорили за момчетата от олтара — каза той.
- Разбира се, нали това е същността на въпроса.
- И не само това — отбеляза Вейл. — Ами Алекс? Разговаряхте ли и за Алекс?
- Алекс?
- Линкълн. Алекс Линкълн.
- Линкълн. — Вълпс дори не трепна. — Сигурно имате предвид другото момче, нали? Рой май не го споменаваше често.
"Ако очите са огледало на душата — помисли си Вейл, — Реймънд няма душа." Аарон вероятно му бе предал интелекта и фантастичната си памет, но не и душата си. Защото Аарон също нямаше душа.
- А Линда? Някой споменавал ли е Линда?
Реймънд изви глава към прозореца и каза:
- Гелерман. Името й беше Линда Гелерман. Аарон изпитваше топли чувства към нея, макар да го беше изоставила.
- Той ли ти каза, че го е изоставила? — попита Вейл.
- Е, не съм сигурен, че го цитирам съвсем точно — отвърна Реймънд.