- Вече имам над девет хиляди в банката — тихо го прекъсна Вълпс. — Самюел ги внася вместо мен. Не се оплаквам от липса на работа.
- Той е най-добрият в околността — гордо отбеляза Удуьрд. — Би могъл да отвори истинска работилница.
- Скоро и това ще стане — обади се Вълпс.
Забележката му смрази Вейл. Изражението на младежа не се беше променило, само очите му леко примигнаха.
- Не разбирам — промълви Вейл.
- Е, това са най-важните новини — усмихна се Удуьрд. — След три дни Реймънд излиза в отпуск.
- Отпуск?
- За шест седмици. Намерихме му работа в един сервиз на Уестърн...
- Ще дойде в Чикаго, така ли? — прекъсна го Вейл.
- Имаме филиал там — обясни Удуьрд. — Непрекъснато наблюдение, вечерен час, групова терапия. Мислим, че Реймънд вече е готов за това. Нали, момчето ми?
- Сигурен съм, че ще се справя.
- Сякаш гигантска ръка стисна гърдите на Вейл. Той се опита да запази самообладание, но студена пот овлажни дланите му, а лицето му побледня. Отпи глътка кока-кола от кутията.
- Сигурен съм, че ще се справиш — каза след малко той с възможно най-безразличен тон.
- Ако всичко бъде наред, тоест ако той успее да се справи през тези няколко седмици, ще го изпишем. Така реши управителният съвет.
- Е, предполагам, че трябва да те поздравя — промърмори Вейл.
- Може някой път да обядваме заедно — каза Вълпс. — В крайна сметка, вие сте отговорен за моето... ьь, за съществуването ми, не е ли така?
- Чудесна идея — намеси се Удуьрд.
- Ще видим.
- Какво мислите, мист... Мартин? — попита докторът. — Тези новини връщат ли вярата ви в избавлението и възкресението?
- Възкресението?
- Реймънд, така да се каже, възкръсна от пепелта.
В думите на Удуьрд се чувстваше такава гордост, че Вейл отново усети студените тръпки по гърба си. Този път причината не беше Вълпс, а егоцентричният доктор, който дотолкова бе заслепен от собствената си непогрешимост, че не успяваше да съзре истинската природа на пациента си. Вейл обаче си спомни онзи далечен ден, когато сам бе изпитал самодоволството, че е избавил своя клиент.
Той почти не чу останалата част от разговора. Вече му беше все едно. Единственото, което искаше, бе да се измъкне от тази стая.
- Е, мисля, че това е достатъчно за днес — каза Уду ьрд. — Сигурен съм, че всеки от нас има и други задачи.
- Да — отвърна Вейл, насилвайки се да се усмихне.
Удуьрд отиде до вратата, за да извика Макс. Вейл стана и заобиколи масата. Когато се озова зад Вълпс, наведе глава и прошепна:
- Реймънд?
Вълпс не се обърна.
- Да?
- Да предположим, че никога не е имало Аарон?
Реймънд продължи да гледа в отсрещната стена. Усмихваше се, но Вейл нямаше как да го види.
"Той знае. Знае, но не може да направи нищо. Аз съм свободен и той не може да ме спре, защото никой не би му повярвал."
Мина половин минута, преди Вълпс да се обърне. Той стана, а лицето му се озова на няколко сантиметра от това на Вейл. Усмихваше се, но внезапно, за миг, очите му сякаш се вледениха. В тях пропълзя омраза и ирисите им се оцветиха в кървавочервено.
Ужасяващото чувство, което бе споходило Вейл при влизането му в работилницата, се върна само за секунда, но това беше достатъчно, за да изпълни сърцето му със студ.
Венъбъл беше права. Сега го беше видял със собствените си очи. Сякаш се бе взрял в самата същност на... кого? На Аарон, Рой или Реймънд? Независимо чии бяха тези изпълнени с омраза очи, те разкриваха само едно — несравнимия блясък на злото. Единствената разлика с юношата, когото Вейл бе спасил преди десет години, беше, че този пред него беше по-възрастен, по-опасен и скоро щеше да бъде свободен.
- Винаги ще има място за Аарон в сърцето ми — тихо каза Вълпс, потупвайки се в гърдите. — Също както винаги ще има и място за Мартин. Дължа всичко на вас двамата.
После се усмихна подкупващо и добави:
- Благодаря ви.
Вълпс стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как прекосяват двора. Можеше да предположи реакцията на Вейл. Почти чуваше протестите му.
Обаче грешеше. Вейл съзнаваше, че няма смисъл да спори с Удуьрд. Всичко беше решено и той нямаше как да го спре.
- Давате доста хляб на пресата — каза той.
- Пресата въобще няма да разбере — отвърна Удуьрд. — Заповедта за освобождаването е подписана от местен съдия, който симпатизира на делото ни. Ще изпишем Реймънд Вълпс. Пресата знае за Аарон Стемплър и едва ли подозира за съществуването на Вълпс.
За миг Вейл се поколеба дали да не му разкаже за убийствата на Линда Балфур и Алекс Линкълн, но реши да премълчи. Рано или късно това щеше да стане известно. А и Реймънд имаше идеално алиби. Жертвите щяха да бъдат приписани на някой маниак, който бе решил да подражава на онзи Стемнлър отпреди десет години.