— За Бога, Мартин — каза тя. — Приличаш на неоправено легло.
— Аз съм неоправено легло — изръмжа той и влезе в кабинета. — Откога е това кафе?
— От петнайсет минути.
— Добре.
Той се приближи до старомодния хромиран самовар, който бе получил след едно дело за ресторантски банкрут преди години, и си наля чаша кафе. Парвър и Чанс стояха до вратата.
Разтуреният му кабинет беше като спомен за онова, което Наоми често наричаше „онези години“. В центъра имаше огромна дъбова маса, която Вейл използваше като бюро. Купчини писма, документи и книги покриваха плота й, докато за работата му оставаше само едно малко не отрупано с хартии кътче. Около масата имаше осем стола. Той се отпусна в голямото си кожено кресло на колелца (предназначено за обиколка из стаята, без да се налага да става). В долната половина на един от прозорците бе монтиран голям вентилатор. Вейл беше единственият пушач в офиса и никой не би си помислил да стъпи в кабинета му, ако Мартин не седнеше именно до вентилатора.
— Стенър ме вдигна преди пет, за да разгледаме природните забележителности край градското бунище — измърмори Вейл, преди да отпие от кафето си. — Добро утро, Шана.
— Там ли си бил? — възкликна Парвър. — Вярно ли е, че са открили три трупа?
— Какво? — възкликна Наоми.
— Три разложени веществени доказателства — отвърна Вейл. — Прекарали са там доста дълго време. Възможно най-подходящата гледка за начало на днешния ми ден. Сигурен съм, че не бихте искали да чуете подробностите.
— Мислиш ли, че е убийство? — попита Наоми.
— Оки ще каже. Готова ли си да се захванеш с Джеймс Уейн Дарби и Пол Рейни? — обърна се той към Парвър.
— Да.
— Искаш ли да поговорим за случая? Имаме още петнайсет минути.
— Щом настояваш — отвърна Парвър самоуверено.
— О, дързостта на младостта — каза Наоми с въздишка. — Ех, защо не съм на трийсет…
— Аз съм на двайсет и осем — тихо отбеляза Шана.
— Двайсет и осем — каза Наоми и поклати глава. — Дори не искам да си спомням за времето, когато бях на толкова. Не съм сигурна, но май двайсет и осмата беше една от лошите ми години.
Вейл се вгледа в младата жена срещу себе си. Тя беше спокойна и сигурна, доста самоуверена за възрастта си. Той предпазливо беше събирал групата си през последните шест години. Успя да привлече доста от бившите помощници на Янси — предимно млади хора, несвикнали да използват въображението си, заети с бюрократични глупости — и да им даде рутинни задачи: улични престрелки, пласьори на наркотици, побои, грабежи, кражби и семейни скандали, които често стигаха до убийство. Постепенно беше отделил неколцина от тях и ги беше заменил с по-млади и агресивни, макар и не блестящи адвокати, които предпочитаха бавно, но сигурно да си изградят име, преди да се захванат с частна практика. Под вещото ръководство на Вейл те бяха оставили зад гърба си 2600 дела за убийства, кражби, изнасилвания, въоръжени грабежи и всякаквите други престъпления, които ежегодно се стоварваха в план-графика на окръжната прокуратура.
Случаят с Дивата банда бе по-различен. Млади, енергични, амбициозни и умни те се заемаха с тежките, твърде сложни дела и работеха по тях заедно, като екип. Макар между тях да съществуваше силна личностна конкуренция, взаимният респект, безкрайната работа, оскъдното заплащане и най-вече шансът да научат нещо от учителя си, ги обединяваха. Някои, като Парвър, бяха кандидатствали за работата. Други бяха открити от Наоми Чанс. Работеха заедно от четири-пет години, всеки се бе специализирал в отделна област и се бяха научили да разчитат един на друг. Основни помощници им бяха Стенър и неговият екип от следователи — бивши ченгета, специалисти в балансирането между закона и забранените процедури. Всички от „бандата“ бяха хитри, сръчни и пълни с идеи. Знаеха почти всичко за правото и не се колебаеха да поемат риск, когато заплащането беше добро. В редките случаи, когато се проваляха, го правеха толкова елегантно, че дори самият Вейл, комуто големите рискове бяха добре познати, оставаше доволен.
Младите адвокати имаха една обща черта — всички обичаха съдебната зала. Именно този бе основният мотив за Наоми и Вейл да ги изберат. За тях правото беше едновременно религия и изпитание. Съдебната зала бе тяхната църква, техният римски Колизей, арената, където се възбуждаха състезателният им плам, юридическите им познания, изобретателността и изкусността им. Освен това Вейл бе събудил у всеки от тях вътрешния подтик да предизвикат закона, да атакуват каноните, традициите, установените положения, самата структура на правото, да маневрират и предизвикват съдебното жури да приема тяхната представа за истината. Той настояваше помощниците му да прекарват поне два или три дни месечно в съда, да изучават съдебните заседатели, съдиите и адвокатите, техните хитрини, пледоарии, встъпителните и финалните им речи. И сега със задоволство отбелязваше, че са започнали да изграждат свой собствен стил на борба и свои принципи на действие в този възможно най-интригуващ кървав спорт.