Екипът единодушно не хареса Джеймс Уейн Дарби. Той беше нахакан, арогантен, наперен. Държеше се мазно с жените и грубо с мъжете. Адвокатът му, Пол Рейни, беше пълна противоположност — изискан джентълмен, непробиваем, принципен и морален. Страстно вярваше в клиентите си. До този момент срещу Дарби не бяха отправени никакви обвинения.
Парвър повече от всичко желаеше ново дело, което да изтрие впечатленията от скорошния й провал. Това можеше да бъде именно случаят с Дарби, ако успееха да опровергаят показанията му. Но Вейл се опасяваше, че именно енергичността на Парвър може да се окаже нож с две остриета.
— Това е последният ни опит с Дарби — каза той. — Запомни, че Пол Рейни може да те закове дори само с поглед. Ако стане настъпателен, не му обръщай внимание. Ти си на свой терен, а ако той излезе извън него, ще го поема аз. Концентрирай се само върху Дарби. Просто прави това, което можеш най-добре.
— Знам — каза тя.
— Имаш ли новини?
— Не съвсем. Само едно нещо. Телефонният номер?
— Телефонният номер?
— Хартийката с телефонния номер на Попи Палмър.
Тя разлисти дебелата папка с полицейските рапорти, медицинските заключения, доказателствения материал и записите от разпитите, докато не намери ксерокопие от листче, което постави пред Вейл.
— Това е бележката, която Дарби твърди, че е намерил до телефона — каза тя.
Беше откъснат лист от бележник, на който пишеше „Памър, 555–3667“.
— Той казва, че бележката най-вероятно е писана от Рамона Дарби, защото не е от него. А и името на Палмър е сгрешено. Двамата графолози не успяха да стигнат до сериозно заключение.
— Е, и?
— Ами, нека предположим, че той я е написал и я е оставил там, за да я открие Рамона. Или… да предположим, че я е написал и оставил там след случилото се. Да предположим, че Рамона никога не се е обаждала на Попи Палмър и не е имало никакви заплахи. Ако успеем да докажем, че Рамона Дарби никога не се е обаждала на Палмър и никога не е заплашвала да убие Дарби, това може да промени делото изцяло.
— Но само ако го вкараме в съда. На този етап нямаме никакво дело. Нямаме нищо, което може да го откара до съд.
— Разполагаме с доста сериозни доказателства — отвърна тя отбранително.
— Главно предположения — отсече той. — Наречи го както искаш — доказателства, предположения, подозрения, обстоятелства, инсинуации, лъжи. Става въпрос само за едно. Докажи престъплението и накарай журито да повярва в твоите факти пред тези на отсрещната страна. А точно в момента нямаме нещо, което да е по-силно от това, което имат те.
— Вярно е. Но представи си, че успеем да паникьосаме Палмър? Тя подкрепя неговата история. Ако намекнем за лъжесвидетелстване и така нататък…
— Значи трябва да разтърсиш нея, а не него.
— И това ще стане. Да започнем с него, а после ще се захванем и с нея.
— Ще отнеме доста време — каза той.
— Нямаме какво да губим, нали?
— Окей, нека видим колко си добра.
4.
Стаята, където се провеждаха разпитите и се вземаха показанията, беше на третия етаж на съда, точно под щабквартирата на окръжния прокурор. Беше обзаведена семпло — маса, шест дървени стола, стар кожен диван и кресло в единия ъгъл, а между тях — масичка за кафе. До прозореца имаше малък хладилник. Върху него бяха поставени торбичка с кафе, пакетчета захар, сухо мляко и няколко чаши. Нищо особено. Нямаше телефон. Удобен кабинет, но без да блести с кой знае какъв комфорт. Навсякъде имаше подслушвателни устройства, а в единия ъгъл бе монтирана камера, насочена към масата.
Вейл и Парвър изчакаха Пол Рейни и Джеймс Уейн Дарби да се появят. Рейни беше подкупващо приятен мъж. Висок, слаб, с посребряла на места тъмна коса, с очила с тънки златни рамки и скъп тъмносин костюм. Можеше да мине за богат тексаски бизнесмен. Дарби беше негова пълна противоположност — бивша колежанска звезда по бейзбол, сега доста напълнял, висок към метър и осемдесет и пет, облечен с джинси, ботуши, пуловер и ловно яке със защитни цветове. Кравешките му кафяви очи бяха скрити зад евтини тъмни очила. Беше зализал мръснорусата си коса. Видът му беше като на стар пияч на бира. Коремчето и държането му допълваха това впечатление. Беше трийсет и осемгодишен, но спокойно можеше да мине за човек, наближаващ петдесетте. Фермер от Сендитаун, четирихилядно градче в северния край на щата, той бе застрелял жена си с ловна пушка, като твърдеше, че тя първа се опитала да го убие и действал при самозащита.