— Да. Рамона и аз се оженихме малко след като се отказах от колежа.
— Тогава ли се преместихте на РФД 3, Сендитаун?
— Точно тъй. Къщурката на баща ми. Той направи пристройка за нас.
— Имате ли деца?
— Не.
— Баща ви жив ли е още?
— Преди четири години получи удар.
— И почина?
— Да, умря.
— А майка ви?
— Умря, когато бях в колежа. Рак.
— Искам да ви попитам дали имате нещо против да ви подложим на детектора на лъжата?
— Протестирам — обади се Рейни. — Мисля, че сме се разбрали по този въпрос. Посъветвах клиента си да не се съгласява с това. От него няма да има полза в съда, пък и не виждам защо мистър Дарби би трябвало да приеме нещо, което не би му помогнало по какъвто и да е начин. И нека не забъркваме във всичко това пресата, нали, Мартин?
— Предполагам, че това означава „не“ — каза Парвър.
— Точно тъй, госпожичке, това означава „не“ — отвърна Дарби.
Вейл се размърда, но Шана го настъпи под масата и го спря. После впи очи в очите на Дарби и каза:
— Мистър Дарби, аз не съм ви госпожичка. Сам се съгласихте на този разпит. Можем да свършим бързо, можем и да останем тук с дни. Зависи само от вас.
Лицето на Дарби почервеня. Той се изправи, но Рейни сложи ръка на рамото му и кимна. Дарби изръмжа, сви рамене, седна и стисна уста.
Парвър извади един чертеж от папката и го постави на масата. Беше скица на първия етаж на къщата на Дарби. Външната врата водеше от широка веранда към неголям коридор. Вляво имаше врата към всекидневната. Срещу нея бе скициран стол, а между него и вратата бе прокарана права линия, под която пишеше „377 см“. На стола бяха маркирани две „Х“, имаше две и на отсрещната стена, едно точно до вратата към всекидневната и едно, под което пишеше „таван — 260 см“.
— Обърнете внимание на тази скица, мистър Дарби — каза Парвър. — Това точен чертеж на мястото на престъплението ли е?
— Без думата „престъпление“ — раздразнено отбеляза Рейни. — Няма никакво престъпление. Никой не е обвинен в престъпление.
— Тогава „убийство“? — попита Парвър.
— Събитие. Мисля, че „мястото на събитието“ ще е най-подходящото определение.
— Мистър Дарби, това точен чертеж на мястото на събитието ли е?
Дарби се вгледа в скицата и кимна.
— Да. Има още някои мебели в стаята.
— Но те нямат отношение към случая, нали?
— Дали са свързани със стрелбата ли? Не.
— А сега, мистър Дарби, бихте ли описали какво точно се случи на 7 януари 1993 година?
— Със ставането от леглото ли да започна, или как?
— Тръгнали сте на лов…
— Чарли Уотърс, Барни Томпсън и аз тръгнахме на лов за патици. Правим го един-два пъти седмично през сезона.
— Къде ходите на лов?
— Биг Марш.
— По кое време стигнахте там?
— Бяхме в заслона към, не знам, може да е било четири и половина — пет.
— Говорихте ли с жена си преди да тръгнете?
— Тя още спеше. Никога не я будя. Обикновено приготвяше сандвичите и багажа от предишната вечер.
— Тази предишна вечер карахте ли се за нещо?
— Не съвсем.
— Тоест?
— Между нас не вървеше. Вече ви го казах. Не беше като по мед и масло, но и не си крещяхме де. Просто отношенията ни охладняха. По дяволите, тя все още ми приготвяше обяда.
— Колко дълго ловувахте?
— Тръгнахме си от Биг Марш към три следобед. Винаги спираме някъде по пътя за вкъщи, пием по няколко бири и си говорим за лова и така нататък.
— И именно на едно от тези спирания по пътя за дома за пръв път сте срещнал Попи Палмър в „Скин Гейм Клъб“, така ли е?
— Ами да, казвал съм го вече. — Той погледна към Рейни, разпери ръце и сви рамене.
— Имате ли някой нов въпрос? — раздразнено попита Рейни.
— Трябва да изясним няколко момента — тихо отвърна Парвър. Вейл се впечатли от самообладанието й.
— Колко скоро след като се запознахте с Попи Палмър, имахте за първи път сексуален контакт с нея?
— С точност до минути или часове? — ухили се Дарби.
— Става и в часове — хладно отговори Парвър.
— Както вече казах, ние попаднахме в „Скин Гейм“, тя същия ден беше на работа и след като пихме по няколко бири, Чарли я попита дали иска да изпие една и в нашата компания, а пък тя отвърна, че предпочита коктейл с шампанско. Всъщност наливат кока-кола в нещо като чаша и му викат шампанско, а ти се изръсваш пет долара за тая проклетия. Та поговорихме си, докато не стана към седем, а нейното работно време приключваше, затова си казах: какво пък толкова? В такива моменти ти се приисква да отидеш някъде и да пийнеш нещо сериозно. А едната работа води до другата, тъй че в крайна сметка спряхме в „Бавериън Ин“ и си наехме стая. Той се наведе към Парвър и добави: — Искате ли да научите подробностите?