— Защото е говорил с някакъв компютър? Никога. Трябва да намерим жената, после ще решим. Все още не сме сигурни дали убиецът е тя.
— Няма къде да ни избяга — обади се Майер. — Седи си в стаята и пее в дует с Джими Дюранте.
— Добре — съгласи се Сен-Клер.
— Нещо не си съгласен — каза Вейл.
— Не, не, просто разсъждавам на глас.
— Да не би пак да имаш предчувствие?
— Нещо такова.
— И по-точно? — поинтересува се Майер.
— Просто ей така. Още не съм съвсем сигурен.
— Предчувствията ти ме нервират, Харви — каза Вейл.
— Защо?
— Защото в повечето случаи се оказват предвестници на ада.
— Не съм виновен. Така се случва.
— Нямам нищо против, просто казвам, че ме нервират.
Полицейската кола бе паркирана на стотина метра от сградата, в която живееше Руди Хайнс. На шофьорското място седеше старо, опитно ченге на име Джон Боън. Партньорът му, Ричард Лушати, беше новобранец. Работеше в полицията от два месеца.
— Лейтенант Джонсън каза, че трябва да ви изчакаме тук, мистър Вейл. Разходихме се дотам и огледахме наоколо.
— И?
— Колата й е паркирана отзад. Радиаторът е топъл. А на предната седалка има доста кръв.
— Аха — изпъшка Сен-Клер.
— Значи мислите, че е вътре? — попита Вейл.
— Да, сър, сигурно е вътре.
— Добре, влизаме и трябва да внимаваме. Имайте предвид, че тази дама е опасна и може би въоръжена.
— Разбрано.
Майер спря колата пред полицейската и слязоха. Петимата мъже прекосиха тихата пуста улица и влязоха в сградата.
— Това е нейният апартамент — каза Боън и посочи ъгловата врата на втория етаж.
— Има ли заден изход? — поинтересува се Сен-Клер.
— Да.
— Добре, вие двамата отидете отзад, а ние ще се оправим тук. Кой знае, може да реши да побегне.
— Добре.
Двамата полицаи се изнизаха в мрака, а Вейл, Сен-Клер и Майер тихо се промъкнаха пред вратата.
Вълпс забеляза втората кола, но от мястото си не можеше да види какво точно става. После от колата излязоха трима мъже и полицаите тръгнаха след тях. Групичката пресече улицата към сградата, в която живееше Хидра. Когато минаха под една от уличните лампи, той разпозна лицето на Вейл.
Пулсът му се ускори. Болката в челюстта се усили, но той я игнорира. Беше изпълнен с омраза. Вейл беше само на стотина метра от него и той не можеше да направи нищо.
„Дяволите да те вземат, Вейл! Не очаквах да разбереш всичко толкова бързо.“
Е, може би полицията още не бе разбрала за нападението над Стенър и Венъбъл. Стенър със сигурност бе мъртъв, а Венъбъл може би също бе предала богу дух. Така че колата му още не се издирваше.
Може би бе отмъстил на тази кучка повече, отколкото бе възнамерявал. Тази мисъл го развесели. Но сетне се сети, че трябва да се отърве от колата.
Беше твърде късно да помогне на Хидра. Надяваше се, че тя няма да издаде останалата част от плана… Жалко, отначало всичко бе планирано толкова добре и досега бе преминало без грешка. Но Венъбъл го бе прецакала, а сега и Вейл се появи кой знае откъде.
Трябваше да избяга оттук, да вземе друга кола и да зареже тази на Стенър. Разгледа картата и откри група блокове, които изглеждаха подходящи. Чудесно. Трябваше да намери паркинга и да си избере нова кола.
„Сбогом, Хидра. Съжалявам, че не се получи.“
Той подкара колата и се насочи към Норт Ривър.
— Аз ще вляза пръв — каза Сен-Клер и изплю тютюна, който дъвчеше.
— Защо точно ти? — възрази Майер.
— Защото имам пистолет — отвърна Сен-Клер и измъкна магнума изпод сакото си.
Двамата униформени полицаи изникнаха в другия край на коридора.
— Чисто е — каза Боън. — Колата й все още е отзад.
После тръгна към апартамента, следван от колегата си, Сен-Клер, Майер и Вейл. Почука на вратата.
— Мис Хайнс? — викна той.
Руди Хайнс беше в банята. Водата се стичаше по обагрените й с кръв ръце. Когато чу шума пред вратата, наметна халата си и влезе в хола.
Помещението беше мебелирано скромно. Имаше диван, два стола, малка кръгла масичка. Единствената светлина идваше от 60-ватовата крушка край вратата.
— Ти ли си? — викна тя.
От другата страна се чу приглушеният отговор:
— Мис Хайнс, ние сме от полицията. Искаме да поговорим с вас. Става въпрос за колата ви.