Тя се върна в банята и след миг излезе оттам с голям нож с леко извито острие. Стисна го здраво и застана в най-тъмния ъгъл на стаята.
— Мадам — каза високо Сен-Клер, — не искаме да разбиваме вратата ви. Отворете. Ще ви отнемем не повече от минута.
— Махайте се.
Сен-Клер погледна Вейл и вдигна рамене. После се обърна към Боън.
— Давай.
Двете ченгета измъкнаха револверите си. Боън отстъпи назад и ритна вратата на няколко сантиметра от дръжката. Вратата поддаде и се отвори. В другия край на коридора изникна любопитно лице.
— Изчезвай — нареди Сен-Клер.
Лицето се скри.
Двамата полицаи се хвърлиха напред. Боън беше пръв, Лушати го прикриваше. Сен-Клер се движеше плътно зад тях. Именно той я видя пръв.
— Аз ще говоря — тихо каза той на другите, после се обърна към нея: — Защо ни накарахте да направим това?
— Какво искате? — викна тя.
После видя Вейл и очите й блеснаха.
— Знам кой сте — изсъска тя.
— Мис Хайнс, аз съм Мартин Вейл, окръжен проку…
— Знам кой сте? Защо не сте там?
— Къде?
— Какво искате?
— Мадам, използвате ли името Рене Хътчинсън? — намеси се Сен-Клер.
Тя се дръпна назад в тъмното. Очите й се стрелкаха от единия към другия. Вейл видя окървавената й ръка.
— „Отмъщението те осветява със свещена светлина.“ Софокъл — прошепна тя.
— Мис Хайнс, използвате ли името…
— Аз съм Хидра — каза тя. После вдигна ножа.
— Познавате ли Аарон Стемплър?
— Няма такъв човек.
— Познавате ли Реймънд Вълпс?
— „Отмъщението е по-сладко от меда.“ Омир.
— Познавате ли Лисицата? — попита Сен-Клер.
— „Наказанието е правосъдие за неверните.“
— Чуйте, мадам…
Тя погледна към Вейл, очите й блестяха в тъмното.
— Какво правите тук?
— Къде трябва да бъда? — попита Вейл.
— С нея.
— С кого?
„Да умрем е дълг, който всички плащаме.“ Двамата полицаи се спогледаха въпросително. Майер огледа стаята. Видя малък касетофон на масичката край вратата. Беше покрит с кръв.
— Вижте, мадам, знаем, че сте Рене Хътчинсън. Няма ли да ни кажете къде е Лисицата? — Той пристъпи към нея. — Трябва да говорим с вас и Лисицата.
— Аз го научих на всичко — прошепна тя.
— На какво? — попита Сен-Клер.
— На всичко.
Майер се доближи до масичката и натисна бутона на касетофончето.
— Спрете! — извика тя.
„Тишина! Тишина в залата!“ Последва звук като от чукче.
„Принцът, пред когото се прекланят, съдията, който мери ни греха, големият и малкият, богатият, ратаят, са равни, щом повика ги Смъртта.
Поздрави от Дейзиленд, ваша светлост.“
Вейл веднага разпозна гласа. Беше Вълпс.
— Мис Хътчин… — започна Сен-Клер, но не успя да завърши.
Жената се хвърли напред. Ножът й бе насочен към Вейл, острието блесна в слабата светлина.
Сен-Клер застана на пътя й и насочи пистолета си към нея.
— Стой! — викна той.
Тя обаче не спря.
Младият полицай се паникьоса, стреля и я уцели в гърдите.
Тя извика. Ножът се изплъзна от ръката й, тялото й отхвръкна и падна назад.
— Благодаря ви — прошепна тя със сетни сили. — Благодаря ви…
Новобранецът изгуби самообладание. Погледна я с ужас.
— О, Боже! О, мили Боже! Защо не спря, когато ти казаха?! — викна той.
— Млъквай, Рич. Обади се да дойде линейка.
— Тя ни се нахвърли с ножа — каза младежът. — Не исках да…
Той побледня, постави ръка на устата си и се затича към банята.
— Бачкам от осемнайсет години и никога не съм стрелял — обади се Бонън. — А той е на улицата от три месеца и вече застреля жена. — Старото ченге поклати глава. — Ще повикам линейката.
— Опитай с това — каза Вейл и му подаде преносимия телефон.
Полицаят набра 911.
Сен-Клер клекна край тялото на Хидра.
— Рене Хътчинсън?
— Аз съм Хидра — прошепна тя.
— Кой ти даде това име?
— Лисицата. Лисицата знае всичко. Но аз го научих на това, което знае.
Предчувствието на Сен-Клер внезапно се превърна в реалност. Спомни си някои от бележките по делото Стемплър. Бележки, които бе направил Томи Гудмън преди десет години.