Моли мълчеше и с отвращение гледаше как той я възсяда.
— Можеше да пледира за моментна загуба на разума и щях да си изляза съвсем свободен.
— Това са глупости. Знаеш, че не можеше…
— Не ми говори така!
— Съжалявам.
— Въобще не съжаляваш. Опитваш се да ми покажеш, че си по-умна и че знаеш всичко.
Тя млъкна и отново впери поглед в тавана.
— Вейл се мислеше за толкова хитър, когато играеше онези игрички в съдебната зала и се опитваше да се прави на умен пред Шоут. За Бога, дори аз щях да се справя по-добре.
Никакъв отговор.
— Десет години! Лекарства, шокова терапия, самовлюбени доктори, кретени, кретени, кретени. Всички бяха шибани кретени!
Той се пресегна към нощното шкафче и остави скалпела. Взе спринцовката и се втренчи във връхчето на иглата. После я вкара в ампулата с морфина и я напълни.
— Е, сега мистър Вейл вече разбира какво е да мразиш толкова, че да убиваш. А ще става и още по-лошо. — Той доближи спринцовката до лицето й. — Сто кубика, докторе. Вечен сън. Така правят с бездомните кучета. Ще ти го дам на малки порцийки, за да не страдаш много. Едно кубиче тук, едно кубиче там… — затананика си той.
Моли Ерингтън разбра, че той напълно е загубил ума си. Нищо не можеше да го отклони от това, което бе решил. Тя затвори очи и спокойно зачака неизбежното. Почти не усети кога иглата се забоде в едната й ръка.
38.
Един изморен доктор излезе от операционна зала номер три. Беше изненадващо млад, висок, слаб мъж, изпод чиято зелена шапка се подаваше дългата му черна коса. Престилката му бе покрита с кръв. Очите му бяха зачервени. Той свали хирургическата си маска и въздъхна облекчено. Вейл се приближи към него.
— Докторе? Аз съм Мартин Вейл. Какво е положението?
Младият лекар се усмихна и му подаде ръка.
— За мен е удоволствие, мистър Вейл. Аз съм Алекс Розенблум. Вашият човек Стенър е доста здрав.
— Значи ще се оправи, така ли?
Розенблум кимна.
— Но само преди час не бих бил така сигурен. На два пъти за малко да го изпуснем.
— Благодаря ви. Много ви благодаря.
Младият мъж го потупа по рамото.
— Самият аз съм благодарен, че не ми се наложи да изляза с лоши новини — каза той. — Вижте, знам, че бяхте изключително търпелив. Сега ще го закарат в интензивното. Можете да поспите час-два.
— Благодаря. Казвам го от името на всички.
— Да, чух, че целият ви екип е тук — кимна Розенблум. — Той сигурно е много специален човек.
— Така е.
Вейл влезе в малката стая, където бяха откарали Стенър. Абъл лежеше неподвижен, лицето му бе сиво. Беше на системи. Вейл хвана ръката му.
— Радвам се, че отново си сред нас — тихо каза той.
Стенър се помръдна.
— Чуваш ли ме, Абъл?
Стенър отвори очи и се опита да го фокусира. После мигна веднъж.
— Ще се оправиш, приятелю. Джейни също. Благодаря ти. Благодаря ти.
Стенър отново бавно затвори и отвори очи.
— По следите на Стемплър сме — излъга Вейл. — Всеки момент ще е в ръцете ни.
Видя как под кислородната маска устните на Стенър прошепнаха: „Добре“. После ръката му се изплъзна и старият детектив заспа.
Вейл стоеше край прозореца и гледаше първите червеникави проблясъци на утрото. Беше пет сутринта и всички бяха изтощени. Но тежките моменти бяха преминали. Стенър и Венъбъл вече бяха извън опасност, за което Вейл бе дълбоко благодарен.
— Ще работим на смени и тук винаги ще има поне по един човек — каза той, когато събра екипа си. — Наоми ще направи графика. Аз ще се задържам в болницата малко по-дълго.
— И аз — обади се Сен-Клер.
— Аз също — присъедини се Майер.
— Вижте, всички се нуждаем от малко почивка — намеси се Наоми, поемайки нещата в свои ръце. — Да не забравяме, че имаме куп работа в офиса.