— Ще изляза навън да изпуша една цигара — каза Вейл.
Когато излезе пред входа на спешното отделение, наоколо нямаше много хора. Нощната свръхактивност бе отстъпила място на относително спокойствие. Небето изсветляваше. Той запали цигара. Зад гърба му изникнаха Флеърти и Парвър.
— Знам, че сега не му е времето — обади се Парвър, — но утре е прочитането на обвинителния акт на Стодард. Какво ще правим?
— Отложи го, докато не видим какво ще стане с Джейн. Точно сега не ми се занимава с това, по дяволите.
— Извинявай — каза тя. — Ще се погрижа за всичко.
— Все още изпитваш смесени чувства към Стодард, нали?
Тя се замисли за момент, после кимна.
— След като видях онези неща в гардероба… — Поколеба се и довърши изречението: — Не се притеснявай, ще се оправя.
— Знам — каза Вейл и се усмихна на Флеърти, който стоеше край нея и държеше ръката й. — Грижете се един за друг. Времето винаги свършва точно когато най-малко очакваш.
— Да, сър.
— По-добре се приберете и поспете малко.
Вратите към спешното отделение се разтвориха и отвътре излетя Сен-Клер.
— Мисля, че трябва да дойдеш веднага — каза той.
На телефона беше Бъди Харис. Беше прекарал цялата нощ край телефона и беше събирал постъпващите съобщения. Новините бяха предизвикали куп фалшиви сигнали. Непрекъснато се обаждаше някой съвестен гражданин и твърдеше, че току-що забелязал Стемплър.
— Но мисля, че все пак попаднахме на следа — каза той на Вейл. — Обадиха ми се от пътната полиция в Индиана. Намерили са някаква кола, за която предполагат, че е открадната. Била спряла край един крайпътен мотел и вероятно нямало да я намерят, ако тъпото копеле не я било паркирало точно пред задния вход на ресторанта. Една от келнерките се натъкнала на нея малко след два часа през нощта. Проверили номера. Колата е собственост на доктор Стивън Рифкин. У тях никой не вдига телефона, така че се обадих в медицинския център на университета. Казаха, че си тръгнал към десет и половина вечерта. Имал тежък ден и очевидно е поел направо към дома си.
— Казваш, че колата е в Индиана?
— Да. На трийсетина километра от Индианаполис, близо до Шелбивил.
Вейл се замисли. Името му звучеше познато. Тогава внезапно си спомни как в „Джъстин“ му бяха казали, че Рене Хътчинсън ходела на компютърни курсове в Шелбивил.
— За Бога, Бъди, това е само на няколко километра от института „Джъстин“. Мили Боже! Той е тръгнал към Моли Ерингтън. Обади се на местната полиция и им кажи да намерят адреса на доктор Моли Ерингтън в Уинтроп, после да се насочат натам възможно най-бързо. Тръгвам веднага.
— Дявол да го вземе, Марти, едва ли е необходимо и ти да отиваш там. Те имат…
— Ще ти се обадя от летището, Бъди. Просто им предай това, което ти казах.
После Вейл се обърна към Наоми.
— Обади се на Мат Пермар и му кажи, че имаме нужда от хеликоптера. Ще сме трима и ще пътуваме на трийсетина километра южно от Индианаполис, към градче на име Уинтроп. Ако започне да се опъва, кажи му, че има двеста долара премия лично от мен.
— Трима ли? — учуди се Сен-Клер.
— Ти, аз и Флеърти. Отиваме, хващаме това копеле и го връщаме тук.
Хеликоптерът се отправи на юг. Пилотът, Мат Пермар, който бе заслужил прякора си Ястреба във Виетнам, мърмореше нещо за недоспиване, докато се насочваха към Индианаполис.
— Какво си мърмориш? — попита го Сен-Клер.
— Той е луд, никога не върши работата си в нормални часове. Винаги е през нощта или преди зазоряване…
— Дрън-дрън — обади се Вейл. — Винаги можеш да ми откажеш.
— Плащаш твърде добре — отвърна Пермар.
— Тогава спри да се оплакваш — каза Вейл.
— Няма нищо лошо в оплакването. Това е нормално. Ако не се оплаквах, досега щях да съм се превърнал в пълен идиот.
— Никой ли не ти е казвал, че наистина си такъв, Ястреб? — обади се Сен-Клер и пъхна в устата си поредната порция тютюн.
Разговорът бе прекъснат от пращенето на радиостанцията. Обаждаше се Харис.
— Имам лоши новини от Уинтроп, Марти — каза той. Гласът му дрезгавееше от недоспиване.
— Готов съм. Слушам те.
— Моли Ерингтън е мъртва. Тялото й е нарязано, вероятно е била изнасилена. Най-странното е, че я е натъпкал с толкова морфин, че е щял да я убие дори ако не я е рязал с ножа. Написал е на гърдите й с кръв: „Чакам те“. Какъв, според теб, е смисълът на всичко това?