— Разполагаме с признанието й — отбеляза Парвър.
— Което Венъбъл ще отхвърли. Била е в състояние на стрес, объркана, шокирана…
— Дрън-дрън.
Флеърти се засмя.
— Хайде — каза той. — Ще те черпя една вечеря.
— Не, аз ще те черпя. Аз водя делото. И не ми позволявай да пия мартини.
— Защо не? — ухили се той. — Ставаш доста любвеобилна, когато пиеш.
Тя го погледна лукаво.
— Нямам нужда да пия, за да стана любвеобилна, Флей.
Лекият ветрец шумеше в листата на дърветата. Вейл спря колата, слезе и купи от едно магазинче букет свежи пролетни цветя. Когато влезе в стаята, Джейн бе седнала на леглото, а Стенър се бе отпуснал в един стол срещу нея.
— Получих документите си днес — отбеляза Стенър. — Ще ме пуснат един час по-рано и мога да дойда в съда сутринта.
— Не си заслужава — каза Вейл. — Ще поискаме отлагане на прочитането на обвинителния акт, докато Джейн не се оправи.
— Доста мъдро — обади се тя. — Май виждам слаби места в бронята ти, а?
— Идеята е на Шана — усмихна се Вейл.
— Доста упорита млада дама — каза Джейн. — Добре си я научил.
— Не съм я научил нищо — отвърна Вейл. — Тя е упорита по рождение. Почакай само да я видиш на процеса срещу Дарби.
— Ами Едит Стодард? — попита Джейн.
— Проблемът е между вас двете. Аз нямам нищо общо с това дело, слава богу.
— Свързан си с всички дела, които попадат в офиса на окръжния прокурор, Марти. Кого се опитваш да преметнеш?
— Не дойдох, за да си говорим за работа — каза той. После и подаде букета. — Просто последвах чувствата си.
— В такива случаи си винаги добре дошъл — намигна му тя, извади от вазата на шкафчето до леглото си стария, почти увехнал букет и го хвърли в кошчето.
Вейл взе вазата и отиде до мивката в ъгъла да я напълни с вода.
— Мисля да се върна в стаята си — каза Стенър. — Прекарах тук четири седмици и се чувствам така, сякаш напускам дома си. Лека нощ.
— След малко ще мина да те завия — каза Вейл.
— Сестрата ще свърши тази работа много по-добре — отвърна Стенър.
— Завиждам на Абъл — каза Джейн, когато той излезе. — Отива си вкъщи, а мен ме чакат още две операции.
Вейл седна до нея и нежно прокара пръсти по превръзките на лицето й.
— След няколко седмици вече ще си забравила всичко.
После стана и отиде до прозореца.
— Още си мислиш за Стемплър, нали? — тихо попита тя.
— Знаеш ли — обърна се той, — имаше един миг, в който… в който изпитах странно чувство. Имах власт над живота му. Бог знае, че исках да го убия. Исках да го застрелям, да изпразня целия пълнител в тялото му, да изпитам удовлетворение за всички негови жертви. Усещах, че ми трябва съвсем малко, за да натисна спусъка, и разбрах, че той иска именно това — да ме принизи до своето ниво. И тогава нещо ме осени и отпуснах пръста си върху спусъка. Оставих дявола да си го прибере.
— Е, всичко това вече свърши, скъпи — каза тя.
„Може би — помисли си Вейл. — А може би никога няма да свърши.“
На следващата сутрин Шана Парвър и Дермът Флеърти се разположиха на местата си в съдебната зала, готви да поискат поредното отлагане по делото Стодард. Вейл, Наоми, Сен-Клер и Стенър седяха на първия ред зад тях. Дъщерята на Едит Стодард, Анжелика, бе седнала в другия край.
Точно в девет съдийката Телма Макелрой, елегантна негърка с интелигентни очи, които бляскаха зад стъклата на очилата й, влезе в съдебната зала. Беше известна с прямотата и справедливостта си. Не понасяше празни приказки и увъртания.
Пазачите въведоха Едит Стодард и я настаниха зад масата на защитата. Лицето й беше изпито, под очите й имаше тъмни кръгове. Няколкото седмици в затвора бяха сломили духа й. Тя постави ръцете си върху масата и заби поглед в тях.
След миг от задната част на залата се чу шум и Вейл се обърна да види причината за тази възбуда.
По пътеката се задаваше седналата в инвалидна количка Джейн Венъбъл. Беше облечена в светлозелен костюм, а огненочервената й коса бе пусната назад. Дясната половина от лицето й бе превързана.
Тя се придвижи до масата си, погледна Вейл, усмихна се и зае обичайното си място. Вейл не успя да скрие изненадата си. Шана Парвър бе още по-шокирана. Погледна шефа си, който вдигна вежди и сви рамене.