— Да.
— Следователно майка ти е единствената подкрепа и за двамата с баща и?
— Да.
— И доскоро тя работеше в „Делъни Ентърпрайзис“?
— Да. Мистър Делъни я уволни.
— Кой се грижи за баща ти през деня?
— Една сестра, която едновременно с това е и домашна помощница. Идва в осем сутринта и си тръгва в пет.
— Значи майка ти поема грижите за баща ти през останалото време?
— Да. Освен когато… когато трябва да работи до по-късно. Веднъж или два пъти седмично се прибирам вкъщи, когато нея я няма.
— Следователно и двете се грижите за баща ти?
— Да, но основно майка ми.
— Нещо промени ли се след нейния арест?
— Да. Сестрата напусна. Така или иначе, застраховката не е достатъчна, за да покрие заплатата й.
— И сега се грижиш за баща си сама?
— Да. Напуснах училище и се върнах у дома.
— Това означава, че когато майка ти загуби работата си, животът ви коренно се промени, така ли?
— Да.
— А арестът й допълнително усложнява положението ви, нали?
Анжелика кимна и сведе поглед.
— Доктор Саперщайн — той лекува баща ми — казва, че трябва да го изпратим в болница.
От очите й потекоха сълзи.
— Можете ли да си го позволите? Тоест, ако застраховката не успява да покрие заплатата на сестрата, откъде ще намерите пари за болница?
— Аз ще… ще си намеря работа. Ще продадем къщата…
Тя спря за момент, отново сведе поглед към скута си и когато вдигна очи, в тях вече се четеше гняв.
— Не е честно… — започна тя, после се поколеба и погледна към Едит Стодард. Очите й блестяха, гласът й се повиши. — Не е честно, защото не майка ми уби Делъни, а аз! Тя направи признание, за да ме предпази!
Съдийката застана нащрек. Венъбъл изглеждаше шокирана. Едит Стодард се изправи.
— Това е лъжа! — викна тя. — Аз убих Делъни, признах си, че го убих. Полицията е записала показанията ми. Престанете с всичко това!
— Не, ти престани, мамо — викна Анжелика. — Аз бях тази, с която той се гавреше! Първия път, когато се случи, бях на осемнайсет. Работата ти зависеше от мен. Той ме заплашваше…
Съдебната зала полудя. Парвър се изправи.
— Възразявам, ваша светлост, възразявам!
— Нямах никаква представа, ваша светлост… — обади се Венъбъл.
— Мили Боже! — прошепна Наоми.
Вейл мълчеше. Гледаше Венъбъл сащисан.
— Истина е — извика Анжелика Стодард. — Онази вечер отидох при него, за да го помоля да не я уволнява, а той ме насили да…
— Възразявам, ваша светлост!
Макелрой няколко пъти удари с чукчето си.
— Тишина в залата — викна тя разгневено. — Тишина! Искам да видя адвокатите в кабинета си! Веднага! Съдът се оттегля на почивка.
— Извинете, ваша светлост, може ли да поговоря със защитата преди да дойдем в кабинета ви? — попита Парвър.
Съдийката Макелрой изгледа гневно и двете.
— Добре — каза тя. — Петнайсет минути. След това ви искам в кабинета си.
Вейл погледна Венъбъл, която сви рамене, сякаш казваше: „Аз съм също толкова объркана“. Той й се усмихна и поклати глава.
Вейл събра Парвър, Наоми, Сен-Клер, Стенър и Флеърти в една малка празна стая до съдебната зала.
— Окей, Шана — каза той, когато затвориха вратата. Какво смяташ да правиш сега?
Тя го погледна право в очите и каза:
— Нямам никаква представа. Дори не знам какви са възможностите.
— Мислиш ли, че Венъбъл е планирала всичко това, или е също толкова шокирана, колкото и ние? — попита Наоми.
— Не мисля, че го е планирала — отвърна Вейл. — Но вероятно е предполагала, че ще се случи.
— Не забравяй, че й изигра подобен номер преди десет години — обади се Стенър.
— Дори така да е — намеси се Шана. — Но всъщност с кого трябва да се захванем? Абъл, какво ти подсказва интуицията? Майката или дъщерята?
Стенър подходи към въпроса практично.
— Направила го е майката. Обратното би било доста усукано.
— Според мен също е майката — каза Флеърти. — Но мисля, че дъщерята е била забъркана с Делъни, точно както каза преди малко. А майката го е убила, за да я освободи. Ако продължим с разследването, може да изскочи цялата история. Предлагам да отложим прочитането на обвинителния акт.
— Дъщерята го е направила, а майката се опитва да я прикрие — каза Сен-Клер. — Хич не ме интересува колко усукано изглежда.