Средната снимка беше още по-детайлна. Зърната на гърдите й бяха отрязани, а в гърлото и зееше огромна рана.
Но най-ужасяваща бе снимката, която показваше отблизо главата.
Отрязаните зърна бяха натъпкани в устата й.
— Мили Боже! — отвратено възкликна Сен-Клер.
— Добре, че още не сме обядвали — каза Майер и преглътна тежко.
Долната редица фотографии показваше гърба на жертвата. Раните бяха също толкова ужасяващи.
— Разбирам защо шерифът мисли, че са намесени сатанисти — каза Майер. — Това е отвратително.
Сен-Клер се наведе напред над рамото на Майер и прочете рапорта на шерифа Хиръм Йънг:
„На 27 октомври 1993 г., около 8 ч., от дома на Джордж Балфур ми се обади мисис Мириъм Пероне, негова съседка, и съобщи за извършено престъпление. Когато пристигнах, на пода на всекидневната открих трупа на бяла жена, която идентифицирах като Линда Балфур, 26 годишна, съпруга на Джордж. Мисис Балфур беше мъртва. Доктор Бърт Фийлдс посочи като причина за смъртта множеството прободни рани по тялото й. Синът на Джордж и Линда Балфур, на 1 година, беше на пет стъпки от трупа, без никакви рани. По време на престъплението Джордж Балфур е бил на няколко мили от града. Няма заподозрени.“
Майер се обърна към Сен-Клер.
— Не е кой знае каква информация.
Сен-Клер мълчеше. Стана и се наведе към монитора. Втренчи се в снимката, която показваше близък план на тила на убитата.
— Какво е това? — попита той.
— Кое?
— Това, на тила й.
Сен-Клер посочи нещо, което приличаше на знаци, начертани върху кожата на жертвата.
— Ще увелича — каза Майер.
Той изведе снимката на преден план и я увеличи няколко пъти. Под леко накъдрената, сплъстена от кръвта коса се виждаха някакви чертички, но качеството на фотографията не позволяваше да се разбере дали не са просто драскотини.
— Има ли начин да изчистиш образа? — попита Сен-Клер.
Майер удари няколко клавиша и образът се фокусира и поизчисти.
— Това е максимумът.
— Приличат на цифри — отбеляза Сен-Клер, намествайки очилата си. — Цифри и някаква буква…
— Очевидно са написани с кръвта й — отвратено каза Майер.
Позната топлина пропълзя в стомаха на Сен-Клер. Не беше сигурен какво точно означава, но я имаше.
— Бен, нека звъннем на този шериф Йънг. Сигурно знае повече за случая, отколкото можем да намерим в системата.
— Харви, чакат ме четири други дела…
— Напипвам следа, Бен. Недей да спориш.
— Каква следа?
— Следа, която ще ни заведе направо до целта — отвърна Сен-Клер.
6.
Тристате най-влиятелни градски първенци се надуваха като пуяци във фоайето на хотел „Риц“. Огромните врати на салона се отвориха и помпозно облечените мъже, стрелкащи наляво и надясно преценяващите си студени погледи, влязоха вътре. Гала обядът на Борда на директорите на Щатската адвокатска асоциация беше най-престижното събитие за града през годината. Беше също така и състезание за авторитет и власт. Ежегодно се разпращаха триста покани, много по-ценни от поканите за футболния финал, защото не можеха да се препродават, купуват или използват от някого другиго. Най-снобският клуб в града оказваше сериозно влияние върху общественото мнение. Да присъстваш на това събитие означаваше, че си сред най-богатите и силни хора тук. Да попаднеш в списъка на поканените означаваше, че си приет сред най-могъщите. Непоканените биваха отритвани от елита.
Поканата за Янси да прочете слово означаваше, че усилията му да избира само най-правилните и гъвкави ходове през последните години са забелязани. Той дълго и тайничко се бе надявал да го приемат в това общество и сега искрено се наслаждаваше на вниманието, с което го удостояваха.
Докато окръжният прокурор щастливо се ръкуваше с познати и непознати по пътя към първата маса, Вейл го следваше по петите. Това беше денят на Янси и Вейл, макар че ненавиждаше цялата тази суета, се радваше за своя началник.
Мястото му беше точно срещу трибуната с микрофона, на маса с трима от членовете на щатския Върховен съд и четирима от най-могъщите съдии в окръга — досадни старци, които предпочитаха да се отдадат на храната и напитките, вместо да губят времето си в празни брътвежи.
Когато представиха Янси, се чуха силни ръкопляскания. И защо не? Той беше доста добър в речите и успяваше да ги изпъстри с уместни забележки и приятни шеги, които винаги се харесваха на слушателите. Докато ставаше, за да заеме мястото си зад трибуната, Янси усети леко бодване в тила, но не му обърна внимание. Но когато се изправи зад микрофона; основата на главата му пламна в нетърпима болка, сякаш някой забиваше там нажежена игла. Погледът му се премрежи, ръкоплясканията идваха някъде отдалеч. Той се хвана за трибуната, за да запази равновесие.