Вейл видя как Янси трепери и с едната ръка разтрива тила си. Как тръсна глава, сякаш го е нападнала оса.
Окръжният прокурор изчака ръкоплясканията да стихнат и дълбоко пое дъх.
— Преди да започна, бих искал да използвам възможността да ви представя… ъъ, м-м-моята дясна и… лява, ъъ, Лява…
Вейл се наведе напред. По дяволите, какво ставаше с Янси?
— … Един от тези… тези, ъъ, к-к-които… в т-тази страна… и… ъъ…
Той спря, огледа се безпомощно и подбели очи. Вейл скочи и се втурна към него, но Янси успя само да изпъшка и падна назад.
Вейл се качи в линейката, която откара окръжния прокурор. Беше успял да се обади на Сен-Клер и да му предаде да звънне на жената на Янси, Берил. Лицето на шефа му беше сиво. Дишаше едва-едва. Лекарите се суетяха над него и се надвикваха, докато шофьорът се обаждаше в болницата, за да предупреди дежурния екип. Най-сетне пристигнаха. Янси бе откаран в операционната, а Вейл остана да чака отвън.
След около час от операционната излезе личният лекар на Янси — доктор Гари Зиглър. Беше висок, слаб мъж с набраздено лице и тъжни очи. Винаги изглеждаше разтревожен и не вдъхваше особена надежда на тези, които чакаха добри новини за близките си. Нервно побутна очилата си, свали хирургическата маска, разтри очи и въздъхна.
— Толкова ли е зле, Гари? — попита Вейл.
Зиглър го погледна и кимна.
— Надявам се, че ще имаш достатъчно сили, Мартин.
— Какво означава това, по дяволите?
— Означава, че ще ти се струпа доста работа. Ще мине доста време, докато Джак се върне в прокуратурата — ако въобще се върне.
— Как е сърцето му?
— Масивна церебрална тромбоза.
— Какво по-точно означава това?
— Главната артерия е блокирана по пътя си към мозъка от тромб — кървав съсирек. За да бъда по-прецизен, това означава, че достъпът на кръв и кислород към малкия мозък е прекъснат.
— С други думи — удар.
— С други думи — масивен удар. Той страда от хемофлегия, това вече го знаем със сигурност, а подозирам, че има и афазия, макар да не съм сигурен в какъв точно стадий.
— Преведи ми го на нормален език, ако обичаш — каза Вейл.
Зиглър пристъпи от крак на крак и разтри слепоочията си.
— Вследствие на поражения в дясното мозъчно полукълбо лявата част на тялото му е парализирана. Поражение в лявото полукълбо е довело до частична загуба на говора. Това може да е в резултат на мозъчен тумор, атеросклероза, свръхнапрежение или нещо друго, не съм сигурен. Успяхме да го стабилизираме, но състоянието му не е добро и той е в безсъзнание.
— Господи!
— Фактът, че успя да преживее първите два часа, е окуражаващ — каза Зиглър. — Ако изкара още седмица или десет дни, ситуацията ще е доста по-обнадеждаваща. Но в този момент не мога да направя никаква прогноза.
— Доколкото те разбирам, има вероятност Джак да прекара остатъка от живота си вегетирайки.
— Доста прибързано заключение — отбеляза Зиглър леко раздразнен.
— Опровергай ме.
— Е, за такъв удар не може да се каже нищо добро, но преди да сме направили всички тестове и изследвания, няма как да бъда по-прецизен.
— Мога ли да го видя?
— Трябва да свърша още малко работа вътре — каза Зиглър и посочи интензивното отделение. — Ако междувременно се появи Берил, поговори с нея, моля те. Няма да се бавя.
Вейл погледна през стъклото на интензивното. Янси лежеше напълно неподвижен. По ръцете и краката му бяха прикачени различни системи, лицето му бе покрито от кислородна маска, а зад леглото му бипкаше медицинската апаратура.
„Каква ирония — помисли си Вейл. — Мозъкът да му изневери точно в един от най-важните дни на живота му.“
След няколко минути вратите на асансьора се отвориха и се появиха Берил Янси и тридесетгодишната й дъщеря Джоана, придружавани от цивилен полицай. По лицата на двете жени се четеше объркване и уплаха; държаха се за ръце. Спряха и се озърнаха. Щом видя Вейл, Берил се втурна към него и го прегърна отчаяно. Знаеше, че Вейл и съпругът й не са първи приятели, но двамата с Джак го харесваха и ясно съзнаваха, че именно отличната му работа бе запазила неговия шеф на поста му през последните десет години.