— Бях във фризьорския салон — забързано заговори тя. — Представяш ли си? Във фризьорския салон! Жив ли е той, Мартин? О, за Бога, не ми казвай, че си е отишъл. Няма да мога да…
— Все още се държи, Берил.
— Благодаря Ти, Господи, благодаря Ти! Благодаря ти, Марти!
— Аз не…
— В съзнание ли е? Можем ли да го видим? О, за бога, косата ми сигурно е страхотно разчорлена. Точно бях по средата на…
— Гари Зиглър е в интензивното. Всеки момент ще излезе и ще ти каже подробностите.
— Дойдоха и ме взеха с полицейска кола. Целият фризьорски салон изпадна в истерия, когато този мил мъж… Кой е този мил мъж, Мартин?
— Харви. Харви Сен-Клер.
— Каза, че ще те изчака в колата.
— Добре.
— Няма да ни оставиш, нали? Никой не ми каза нищо, знаеш ли? Мистър Сен-Клер не ми каза нищо и аз си помислих… о, Господи, какво ли не си помислих!
— Той не знае нищо, Берил. Харви не знае повече от теб.
— Много ли ми е зле прическата?
— Прическата ти е съвсем наред, мамо — каза дъщеря й и постави ръка на рамото й.
— Знаеш, че ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, просто трябва да ми звъннеш — в офиса или у дома.
— Знам, Мартин. Но Джак ще се оправи. Сигурна съм, че ще се оправи. Той никога не се разболява. Знаеш ли, че никога не хваща дори грип?
След една-две минути се появи Зиглър и двете жени се втурнаха към него. Вейл се качи на асансьора и слезе на първия етаж, но когато отвори вратата, видя шест-седем репортери и телевизионен екип. Скочи обратно в асансьора и слезе до мазето. Извади преносимия си телефон и набра номера в колата. След първото иззвъняване Сен-Клер вдигна.
— Къде си? — попита той.
— В мазето. Отпред е пълно с журналисти.
— Знам. Виждам ги.
— Не съм готов за тях.
— Излез отзад. Ще те чакам там.
— Добре — отвърна Вейл и тръгна по дългия тъмен тунел. След няколко минути се озова точно пред колата, в която го чакаше Сен-Клер.
— Какво, инфаркт ли? — попита той, когато Вейл се качи.
— Удар. Не може да се движи и да говори, мозъкът му е блокиран. В безсъзнание е. Когато предположих, че оттук нататък ще е като жив труп, Зиглър пощуря.
— Диагнозата не е кой знае колко професионална — отбеляза Сен-Клер и се изплю през прозореца.
— Не съм лекар.
— Вярно — цъкна с език Сен-Клер. — Ти просто си новият окръжен прокурор.
— Нямам време да бъда окръжен прокурор — остро отвърна Вейл. — Може да ти прозвучи странно, но откакто се случи това, си мисля за деня, в който убиха Кенеди, и за кадрите от самолета, когато Джонсън се опитваше да вземе нещата в свои ръце.
— Смяна на кабинета, Марти.
— Нищо не разбирам нито от любезни усмивки, нито от ръкостискания. Старият кабинет си ми харесва.
— Да, но ще имаш нов, това поне е сигурно.
Шерифът Хиръм Йънг седна зад сивото си метално бюро и потропа с пръсти по него, вторачен в бележката пред себе си. Секретарката му Роуз обичаше да записва телефонните разговори, особено тези от щатските полицейски управления, сякаш винаги ставаше дума за поредната национална катастрофа. Беше сестра на кмета и с нея не можеше да се спори. Нещо повече, винаги подчертаваше думите, които й се струваха особено важни.
„Обадиха се от офиса на окръжния прокурор в Чикаго в 13:30. Опитах се да се свържа с теб на няколко места. Трябва да звъннеш на някой си Бен Майер веднага, щом се появиш. Отивам да заведа Шарлот на зъболекар. Ще се върна в три.“
Телефонният номер беше написан с огромни цифри в долния край на листа.
Той набра номера и поиска да го свържат с мистър Майер.
— Бен Майер слуша — каза плътен глас от другата страна.
— Обажда се шериф Хиръм Йънг.
— Отлично! — ентусиазирано отвърна Майер. — Благодаря, че ми се обадихте.
— Удоволствието е мое — каза Йънг. Затисна слушалката с рамо и се пресегна към дневната поща.
— Не исках да ви безпокоя — каза Майер, — но работим върху един случай, в който можете да ни бъдете доста полезен.
— Ще се радвам да ви помогна — отвърна Йънг, докато разпечатваше плика с телефонната сметка.