Мъжът в булдозера, добре опакован в няколко пласта дрехи, приличаше на извънземен нашественик. Беше облечен с дълги ватирани панталони, фланелена блуза, дебел вълнен пуловер, пухено яке, предназначено сякаш за арктически студове, шапка, която покриваше ушите му, медицинска маска, предпазваща го от измръзване и от смрадта, дебели кожени ръкавици и скиорски очила. В слушалките на уокмена му гърмеше „Ми Тиера“ на Глория Естефан, заглушавайки рева на огромната машина.
„Още един час — повтаряше си Джизъс Суарино, познат в своята махала като Гаучо. — Още само час и изчезвам оттук.“
Той дръпна ръчките. Булдозерът се завъртя на място и избута поредната купчина боклук. Машината се разтресе, веригите се бореха с несигурната почва. Скрити зад запотените скиорски очила, очите на Суарино проследиха как булдозерът разстла боклука върху старите остатъци. Той даде на заден ход и пое поредната купчина. Докато я повдигаше, нещо привлече вниманието му.
Суарино отново върна машината назад. Ръмженето на двигателя се усили, булдозерът потрепери и клапанът шумно изпусна пара. Джизъс присви очи и изтри с ръкавицата си запотените стъкла на очилата.
И изведнъж се вледени. Булдозерът бе повдигнал от купчината боклук… труп. Череп с празни очни кухини, разядени, покрити с мръсотия остатъци от кожа и полюшвани от вятъра снопчета руса коса се люлееше точно пред очите на Суарино. Главата клюмна напред и челюстта опря в разкъсания гръден кош.
— Аааа! — изкрещя Джизъс ужасено зад маската.
Смъкна очилата и се наведе напред. Трупът се килна настрани, едната ръка се размърда и сякаш посочи с разядените си пръсти Суарино. Той изгаси двигателя, изскочи от кабината и потъна в боклука почти до колене. Закрещя, смъкна маската и хукна към сградата в края на бунището.
Мартин Вейл мразеше телефоните. Те създаваха проблеми. Нарушаваха спокойствието. Прекъсваха плановете му. Но дългът повеляваше главният прокурор на града (и първи заместник на окръжния) винаги да е на линия.
Те бяха навсякъде. Само в апартамента му имаше три отделни линии. Едната бе секретна, достъпна само за първия му помощник Абъл Стенър и личната му секретарка Наоми Чанс. Всички телефонни апарати бяха с преносими слушалки и автоматични секретари. В куфарчето си винаги носеше мобифон, а в колата — още два. Единственото убежище от звъна им беше под душа и банята. Особено мразеше нощните обаждания, защото макар да бе нагласил всеки от телефонните апарати да звъни колкото се може по-тихо, пиукащите сигнали го измъкваха и от най-дълбокия сън.
Зазвънеше ли секретният, новините винаги бяха лоши. Сега той бипкаше вече цяла минута. Вейл най-сетне се претърколи по гръб и напипа в тъмното слушалката върху шкафчето до главата си.
— Колко е часът? — сънено промърмори той.
— Почти пет — отвърна спокойният глас на Стенър.
— По-точно?
— Четири и двайсет.
— Ти си садист, Стенър. Обзалагам се, че набиваш клечки под ноктите на малки деца, палиш ги и се смееш, докато те крещят.
— По-добре си облечи някои по-стари дрехи.
— Къде отиваме?
— Двайсет минути ще ти стигнат ли?
— Какво се е случило, Абъл?
— Ще ти звънна от колата.
И затвори.
През следващата половин минута Вейл не престана да ругае. Светна нощната лампа, за да не заспи отново. Опъна се, изрита завивките и полежа с разперени ръце в студената стая, докато не се събуди съвсем.
Четири и двайсет сутринта. По дяволите! Той стана, нахлузи халата си и се отправи към кухнята. Сипа хладка вода в кафе машината и измъкна от шкафа кутията с кафето. После се насочи към банята.
След петнайсет минути вече беше нахлузил кадифени панталони, вълнен пуловер и здрави кожени ботуши. Напълни два термоса с кафе и взе от бюрото няколко документа, които натъпка в куфарчето си. Когато телефонът звънна, бе готов за тръгване.
Вдигна слушалката и каза:
— Моли се наистина да е нещо важно.
После затвори. Пъхна се в коженото си яке и пое към фоайето десет етажа надолу.
Майор Абъл Стенър вече го очакваше зад кормилото на колата си. Беше облечен в сив костюм на райета. Вейл го бе повишил в майор, когато го покани за главен следовател. Стенър използваше званието си рядко, освен пред щатската полиция. В градското управление единственият с по-висш чин беше самият шеф.