— Очи. Има очи на тила си.
— Той не те видя, а те чу — каза младият полицай.
— Какво?
— Ти каза, че…
— За Бога, Сандърс, стига! Стига вече! Най-студената шибана нощ тази година и аз я прекарвам в градското бунище, и са ми натресли за партньор шибан кретен като теб…
— Ето го Шок — каза Стенър и кимна към един висок цивилен полицай, загърнат в синьо вълнено палто. Капитан Шок Джонсън беше черен и плешив, с невероятно широки рамене. Духаше в шепи, за да се постопли. Видя Вейл и Стенър, цъкна с език и поклати глава.
— Просто не мога да повярвам — каза той. — Вие, момчета, дори не трябва да сте тук.
— Какво става, по дяволите? — попита Вейл.
— Момчето с булдозера се натъкнало на първия труп, та аз реших да поразровим наоколо и — бинго! — ето ни с още два.
— Как са убити?
— По-добре попитай Окимото, той е експертът. На нищо не приличат. Доста са полежали тук и плъховете са си направили страхотен пир.
— Тоест все още не знаем нищо, така ли? — попита Вейл.
— Знаем, че имаме три трупа, заровени в този боклук кой знае откога.
— Няма да е много лесно да разберем колко са престояли тук — съгласи се Стенър. — Важно е къде точно са намерени.
Джонсън кимна.
— Направихме необходимите снимки и измервания. Ако времето не се скапе съвсем, ще дойде и хеликоптер, за да снимат отгоре.
— Добре.
Преди време Джонсън бе подчинен на Стенър, а когато той напусна, го повишиха в лейтенант. Сега беше капитан, даваше нощни дежурства и не можеше да забрави нещата, на които го бе научил бившият му началник, включително силната му интуиция. Беше единственото приятно изключение в зле настроеното към Стенър полицейско управление.
— Еклинг още ли е тук? — попита Вейл.
— О, да. Там долу, опитва се да се прави на важен пред журналистите от „Канал 7“. Те първи надушиха какво става.
— Някакви идеи? — попита Стенър.
— Всъщност не. Предполагам, че тримата са били изхвърлени горе-долу по едно и също време, но не мога да съм сигурен. Булдозерите непрекъснато избутват нови и нови купчини боклук. — Джонсън се озърна. — Извинявай, трябва да огледам торбата, която донесоха току-що. Освен това Еклинг гледа насам. — Той отново изцъка. — А за тази вечер забавленията ми стигат.
След което изчезна.
— Ще те изчакам в колата — каза Стенър. Откакто напусна, не беше разменял и дума с Еклинг.
Шефът на полицията изкачи малкия хълм, следван от телевизионния екип. Обясняваше им нещо и размахваше ръце, от устата му изскачаха облачета пара.
— Виждам, че човекът от прокуратурата вече е тук — озъби се той. — Всички обичаме цирка.
Еклинг винаги наричаше Вейл „човека от прокуратурата“ и думите му звучаха едва ли не като обида. Тримата мъже от телевизионния екип, които вече бяха измъкнали цялата възможна информация от Еклинг, обърнаха камерата към Вейл.
— Някакъв коментар, мистър Вейл? — попита репортерът, дребен двайсетинагодишен хлапак с лице почти изцяло закрито от качулката на якето. Казваше се Били Пиърс.
— Аз съм просто любопитен зрител — отвърна Вейл.
— Можете ли да изкажете предположение за това, което се е случило тук?
— Не обичам да изказвам предположения, Били. Благодаря.
Той се обърна към Еклинг, а екипът, доволен от неговата лаконичност, се втурна към микробуса си, за да потърси защита от вятъра.
Еклинг беше висок мъж с очила и наченки на бирено коремче.
— Какво става, Мартин, нямаш ли търпение? — попита той.
— Знаеш защо съм тук, Ерик. Обсъждали сме това доста пъти.
— Не можеш дори да изчакаш труповете да изстинат — измърмори той.
— При тези температури няма да им е нужно много време.
— Просто искаш лицето ти да се появи в сутрешните новини — грубо отбеляза Еклинг.
— А не е ли това причината и ти да си тук? — ведро попита Вейл.
— Виж, приятелче, според закона имаш право да се намесиш чак след седмица. Какво ще кажеш да ни оставиш да си вършим работата?
— Това наистина би било напредък за теб, шефе — мило отвърна Вейл.
— Върви на майната си — каза Еклинг и се отдалечи.
Вейл се върна в колата и се отпусна на седалката. Топлината размекваше тялото му.
— По дяволите, навън наистина е голям студ.
— Успяхте ли да си поприказвате сърдечно с Еклинг?