— Да, има напредък. Дори не се ухапахме.
2.
Стенър изви колата и подкара обратно към града.
— Карай към Пеперудата — каза Вейл. — Умирам от глад.
— Още не е отворено.
— Нищо. Ще влезем през задния вход.
Вейл отпусна глава назад и затвори очи, замислен за Стенър и немногословността му. Скоро след като бяха станали екип, се наложи да отидат до някакво малко градче на юг, откъдето трябваше да вземат някаква гаранция. Час и половина натам, час и половина обратно.
Когато слезе от колата, Вейл се наведе към прозорчето и каза:
— Абъл, току-що изминахме тричасов път и ти употреби точно дванайсет думи, две от които бяха „здравей“ и „довиждане“.
Стенър отговори:
— Съжалявам. Следващия път ще бъда по-кратък.
Каза го без усмивка и без следа от хумор. По-късно Вейл разбра, че е бил съвсем сериозен.
Пътуваха петнайсетина минути в пълно мълчание, после, когато вече наближаваха града, Стенър каза:
— Трябва да се справим с това.
— Както винаги — отвърна Вейл, без да отваря очи.
— Голяма каша.
— Така е с повечето убийства.
Повече не промълвиха, докато Стенър не сви зад „При Пеперудата“ и не спря до табелката с надпис „Запазено място за колата на окръжния прокурор“. Вейл се пребори със силния вятър, доближи се до вратата и почука. Тя се открехна и в процепа изникна едър непознат здравеняк.
— Още не сме отворили.
— Казвам се Мартин Вейл. Ще изчакаме вътре.
— Вейл?
— Отскоро ли си в града? — попита Стенър.
— Да.
— Това е окръжният прокурор. Ще изчакаме вътре.
— О! Ясно. Давайте.
— Заместник на окръжния прокурор — отбеляза Вейл, докато преминаваха през опушената кухня.
— Аз съм новият барман — каза непознатият.
— Как се казваш?
— Луис. Но можете да ми викате Лу.
— Радвам се да се запознаем, Лу — каза Вейл и се здрависа с него.
Огромната кухня бе обзаведена с неръждаеми рафтове и поставки. В единия ъгъл имаше висок хладилник с прозрачна врата. Боби Уо, готвачът-китаец, режеше лук с такава бързина, че ръката му не се виждаше. Чок, чок, чок, чок. Вейл спря, за да прочете закачения на стената лист със „Специалитета на деня“.
— Лайна върху керемида — каза Уо, без дори да намали скоростта.
— Това го ядохме вече три пъти тази седмица — възпротиви се Вейл.
— Кажи го на шефката. — Чок, чок, чок, чок.
— Стига с тия глупости — дочу се ръмжащ глас от другия край на помещението. В кухнята влезе Пеперудата — под метър и шейсет, но над сто килограма. — Имаше и кълцан бифтек, нали?
— Знаеш ли за какво си мисля напоследък, Пеперудо? За палачинки.
— Палачинки?!
— Нали се сещаш — едни такива от тесто, с…
— Направи му палачинки! — извика тя към Боби. — А ти, генерале?
— Майор — каза Стенър. — Както винаги.
— Две рохки яйца, не повече от три минути и половина, сух хляб, препечен бекон — викна тя на Боби.
— Кафето готово ли е? — попита Вейл.
— Ако не беше, нямаше да съм толкова дяволски любезна — отвърна тя. После се затътри нанякъде. Беше обула стари, изпокъсани мъжки пантофи.
Вейл и Стенър си сипаха кафе и седнаха на обичайната си маса в дъното. В единия й край бяха хвърлени сутрешните вестници.
— Мисля си за онова — каза Стенър.
Вейл се усмихна. Разбира се. Стенър винаги мислеше.
— Чудиш се защо в бунището ли? — попита Вейл, без да вдига поглед от вестника.
— Не. Чудя се кои са тези хора. Колко са лежали там? Не липсват ли някому?
— Да се отърват от тях точно в градското бунище е доста иронично, нали?
Стенър се втренчи в чашата си, после каза:
— Не мисля, че става въпрос за масово убийство. Нещо не пасва.
— Знаем ли нещо за тези хора?
— Имаме двама мъже и жена. Различни по възраст, размери и външен вид. Червенокос, блондинка и плешив мъж с изкуствено око.
— Може и да има връзка. Може би… може би са били от един и същи квартал, работили са в една и съща сграда, обядвали са в един и същи ресторант… — Вейл сви рамене и продължи да разгръща вестника.
— Интуицията ми подсказва, че не става дума за масово убийство.
— Шесто чувство, а?
— Не съвсем. Интуицията идва от опита.
— О, така ли?