Сергей Лукяненко
Спектър
Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог)
„Всеки ловец иска да знае…“ са началните думи на изречението „Всеки ловец иска да знае къде е фазанът“, на руски: „Каждый Охотник Желает Знать Где Сидит Фазан“. Това е мнемонична фраза, с помощта на която руснаците запомнят имената на цветовете в спектъра — всяка от думите в изречението започва с първата буква от руското наименование на съответния цвят: к — красный (червено), о — оранжевый (оранжево) и т.н. В оригинала на романа „Спектър“ всяка от седемте части започва с дума от горното изречение: първа част с „каждый“, втора част с „охотник“ и т.н.
Част първа
Червено
Пролог
Всеки от времето на Александър Сергеевич1 насам знае, че да се навестяват възрастните роднини, е ако не неотменим дълг, то поне задължение на възпитаните хора. Мартин не пренебрегваше това. Освен учтивостта на него му беше и приятно да види чичо си, да поседи с него в кухнята на чашка кафе и да поговори за нещо дребно, незначително, или напротив — за философски проблеми, които човечеството до момента не е разрешило. В редовните посещения имаше още една малка човешка радост — в много компании вече се обръщаха към Мартин по бащино име, което той никак не обичаше. А и как един руски човек да обича такова нелепо съчетание — Мартин Игориевич? Но чичо му никога не се обръщаше към него по бащино име и изобщо нямаше такова намерение. Когато беше в добро настроение, му казваше Март, а когато беше в лошо (което, между другото, не се случваше често), го наричаше жлъчно Идън. Явно преди малко повече от трийсет години между бащата и чичото на Мартин беше избухнал някакъв лют роднински скандал по повод името му. Чичо му беше заклет ерген, на въпросите относно децата отговаряше с „не съм запознат“, но кой знае защо смяташе за свое законно задължение да взема възможно най-пълно участие в живота на племенника си. Всъщност той беше загубил само една битка — тази по повод името, — но пък по всички останали въпроси винаги успяваше да наложи позицията си. Понякога Мартин му беше благодарен от все сърце за това — например за провалените планове да го учат още от бебе да свири на пиано, за разрешението да тръгне на многодневен поход или да отиде с приятели в Петербург на автостоп. Всички опити на родителите му да спорят с чичо му завършваха с тежък поглед изпод вежди и с въпроса: „Вие мъж ли възпитавате, или естраден певец?“ Той никак не обичаше естрадата, а от всички певци уважаваше само Кобзон и Леонтиев, като дори за тях добавяше виновно: „Заради гласа и характера“.
Впрочем, при цялата си суровост, чичо му не беше лишен и от дребни човешки слабости, проявили се особено силно през последните десет години, когато животът на цялата планета беше тръгнал на зле. В него се бяха пробудили дремещите преди кулинарни наклонности и ако по-рано можеше да изкара цяла седмица на пържени яйца и евтина бира, то сега прекарваше половин ден край печката, а вечер или канеше гости, или самият той отиваше на гости. Мартин харесваше тази му слабост, защото тя правеше посещенията му още по-приятни. Ето и сега, след като се чу предварително с чичо си и разбра, че за вечеря е предвидена патица „Вайдахуняд“2, Мартин мина през магазина при метрото и придирчиво избра вино. Разбира се, в случая беше редно да се пийне унгарско. Нека естетите и патриотите да се подсмихват при споменаването на „унгарско вино“, нека да възхваляват сладникавия сотерн3 и тръпчивия тавел4, а други да спорят за качествата на масандровското и унгарското токайско вино. Мартин отдавна се беше убедил, че всяка храна си има нещо, с което върви, и това е обусловено от историята и географията. Към варените картофки и солената сельодка не е измислено нищо по-добро от обикновената руска водка, на пикантната пастърма й приляга гъстият арменски коняк (макар че заради широката кавказка душа пастърмата върви и с водка), за нежните стриди е бялото френско вино, прохладно и леко, а за мазните и вредни за организма кренвирши най-подходяща е чешката или баварската бира.
Така че той не се поколеба при избора на вино. След като изчака на малка опашка — пред него две капризни пенсионерки, които дълго време избираха парчета „по-ароматен“ испански пушен бут, поискаха да им го нарежат на по-дребни парченца, — Мартин купи бутилка бяло балатонско и бутилка червено егерско и побъбри малко с уморената млада продавачка. За щастие зад него никой не чакаше. Момичето беше симпатично и умничко, следваше в университета, а вечер поработваше в магазина, за да събере пари за лятна екскурзия из Европа. След минута Мартин с безпогрешния си инстинкт разбра, че девойката, макар и да няма нищо против да си побъбри с него, не възнамерява да завързва сериозно запознанство — вече си имаше добър и верен приятел. Наложи му се да си вземе довиждане и да си тръгне, тихичко потропвайки с бутилките, завити с гофрирана хартия и прибрани в здрава торбичка.