Верни на традициите да модернизират докрай старото, преди да го заменят с нещо ново, дио-дао бяха съхранили на планетата си транспортната мрежа, построена още преди хиляди години. Древните пътища на преселение бяха покрити с камък, после — бетонирани, след това върху бетона беше прекарана линия с три широки релси, понякога метални, друг път — от удивително здраво дърво. Преди стотина години по тези релси минавали парни влакове, след което ги сменили (но все още не всичките) с електрически локомотиви.
Сега пред купола на гарата чакаше експрес, от който не биха се срамували дори и аранките.
Трите дълги пурообразни вагона от полупрозрачна пластмаса не стояха, а висяха над релсите. Бяха свързани помежду си с коридори от полупрозрачен материал, наподобяващ смачкан целофан. Очевидно всичките вагони бяха моторни — с нищо не се отличаваха един от друг. До широко отворените врати стояха дио-дао със строги черни наметала.
Релсите покрай гарата бяха дървени.
Кадрах се спря и каза:
— Той виси във въздуха.
— Да — потвърди Ди Пи.
— Магнитно поле?
— Антигравитация.
Гедарът отново издаде съскащ звук и разтърси глава.
— Чувал съм, но не вярвах… Умеете да контролирате гравитацията? Също като аранките?
— По друг начин, но умеем — отговори с достойнство Ди Пи. — Да побързаме, приятели.
Той показа някакви документи на кондуктора при вратата на последния вагон, Мартин и Кадрах извадиха временните си паспорти. Формалностите се оказаха удивително малко — пет-шест въпроса, касаещи главно кулинарните предпочитания и поносимите натоварвания, след което човекът и гедарът получиха по един анкетен лист с разрешение да го попълнят по време на пътуването. Анкетата беше малка — само осем страници.
След това ги пуснаха да влязат във вагона.
Дио-дао явно не пътуваха с влакове на далечни разстояния. Тук нямаше нищо, което да прилича на купета, а още по-малко пък — на спални вагони. Широка пътека по дължината на вагона, от двете й страни — обърнати едно към друго кресла, не особено удобни за хуманоиди. Стените на вагона бяха като от мътна, опушена пластмаса, на места се виждаха хаотично разположени прозорци. Подът беше покрит с мъхнат килим. Всичко беше оцветено в меки бежови нюанси, дори светилниците, покрити с плафони от бледокафяво стъкло.
— Тук ще бъдем по време на пътешествието си — обяви Ди Пи. — Чувствайте се като у дома си, приятели!
Мартин се огледа с недоумение. Оказа се, че са единствените пътници във вагона.
— Този вагон е прикачен специално за нас — каза смутено Ди Пи. — Извинете народа ми, той е приветлив към чужденците, но все пак не се стреми към близък контакт. Може би ако в другите вагони няма свободни места, тогава някой ще дойде…
— Колко ти струваше това? — попита Мартин директно.
— Много — призна Ди Пи, извръщайки поглед. — Не се безпокой. Това е мой дълг. Освен това приключението обещава да бъде интересно.
— Много ни провървя, че Родения през есента ти беше приятел — кимна Кадрах. — Благодаря, малък дио-дао.
Кенгуруто наведе глава.
— Скоро ли ще тръгнем? — поинтересува се Мартин.
Гедарът леко го потупа по рамото:
— Шегуваш ли се, приятелю! Огледай се!
Мартин се огледа.
Движението изобщо не се усещаше, но вагонът вече се носеше над релсите, увеличавайки скоростта си все повече и повече. Триста километра в час… може би малко повече.
— Дочак… Ди Пи, кажи, защо този влак трябва да лети над релсите? — попита Мартин. — Та той не ги докосва.
— Всичко е много просто — обясни малкият. — За безопасност, за да не се вреже в дърветата, в неравности на релефа, в едри животни или непредпазливи граждани.
— Но не е ли по-лесно да се вдигне нагоре, на десет-петнайсет метра над земята?
— Ние не обичаме особено да летим — призна Ди Пи.
— Обаче летите в космоса — не се предаваше Мартин.
— Това е съвсем друго — учуди се Ди Пи. — Съвсем друго!
Кадрах се намеси в разговора:
— На тяхната планета няма птици и летящи насекоми, приятелю мой. Расата на дио-дао страда от страх от височини.
— Знаеш ли, Кадрах — отбеляза Мартин, — имам усещането, че познанията ти за дио-дао са не по-малки от моите, но са някак едностранчиви. Само негативни.
Кадрах тихо се засмя.
— Нека това не обижда малкия ни приятел, но си прав. Когато пазителите дойдоха на нашата планета и гедарите се захванаха с изучаването на Вселената, ние търсихме дълго от кого да вземем пример. Не правихме разлика между хуманоидните и най-чудноватите форми на живот. И се получи така, че най-симпатични ни станаха хората и аранките. За останалите раси знам предимно онова, което пречи на сътрудничеството и дружбата.