— Не съм обиден — каза Дочакалия приятеля. — И за нашия народ хората не са от най-любимите раси, да не говорим за гедарите. Но това не пречи на приключенията. Нека да хапнем, приятели, а? Предстои ни дълъг път.
Влакът се носеше на север. Намираха се в южното полукълбо на планетата, и с всеки изминал час отвън ставаше все по-топло. Снеговете изчезнаха, ширнаха се каменисти равнини, после обрасли с ниски храсти поля, явно култивирани. Оловните облаци изчезнаха от небето, а и самото то се проясни — цветът му се смени от кафеникавозелено на чисто зеленикавосиньо. Понякога през прозорците се мяркаха малки селища, три пъти влакът спря при големи градове.
Във вагона им така и не влезе никой.
Ди Пи почти непрекъснато ядеше. На Мартин даже започна да му се струва, че малкият расте направо пред очите му — достатъчно беше да отклони поглед за минута и съществото сякаш веднага се издължаваше. Представителите на тази раса нямаха детство, на практика нямаха и старост. Мартин неведнъж беше чул да сравняват човешкия живот с горене; животът на дио-дао не гореше, а направо избухваше.
А зад прозорците ставаше все по-топло.
Плантациите от храсталаци се смениха от поля с някакви житни растения, после — от пасища, където бродеха охранени двукраки животни, които малко приличаха на изправени на задните си крака крави. Целият живот на Мардж беше изграден на един и същ принцип: всички животни живееха не повече от половин година, всички растяха в торби и притежаваха наследствена памет.
Тъжна планета…
Мартин се настани в креслото възможно най-удобно, затвори очи и се опита да подремне. Срещу него Ди Пи нагъваше нещо, подобно на чипс, и четеше книга — съвсем обикновена, хартиена, много подобна на земните.
— Какво четеш? — не можа да се сдържи Мартин. Дио-дао вероятно не обичаха да губят времето си напразно. Ако Дочакалия приятеля беше решил да тръгне по стъпките на баща си и да се заеме със служба в името на закона, щеше да му се наложи доста бързо да изучи многобройните кодекси на дио-дао.
— Взех един роман за из път… — Ди Пи се смути. — Това е белетристика. Измислица.
— За какво се разказва? — поинтересува се Мартин. При предишното си посещение не се беше интересувал особено от културата на дио-дао, а се съсредоточи върху спазването на законите и обичаите.
— За един дио-дао, името му е Желаещия повече. Той искал да живее дълго и сключил сделка с дявола. От него се искало всяка година да убие и изяде един млад дио-дао, след което отново ставал млад и можел да се представи за син на самия себе си. Но един полицейски служител, Помнещия станалото, го заподозрял след една случайна среща. Той пазел свято паметта на предците си и успял да разпознае престъпника, с когото се сражавали още баща му и дядо му…
Ди Пи замълча, а после попита:
— Явно сюжетът звучи наивно за същество, живеещо десетки години?
— Защо? — отвърна Мартин. — Ние също имаме подобни сюжети, само че нашите престъпници желаят не дълъг живот, а безсмъртие.
— Трудно ми е да си представя това… — изрече замислено Ди Пи. — Ще ми разкажеш ли някоя човешка книга на тази тема?
Мартин се замисли и се зае да разказва „Портретът на Дориан Грей“. Дочакалия приятеля се оказа добър слушател. Още когато портретът на клетия Дориан Грей започна да старее вместо него, в очите на Дочакалия приятеля се появиха сълзи. Той прие финала със стоическо спокойствие, но явно беше потресен.
— Много дълбока философия — каза той. — Много. Не са ли превеждали тази книга на туристически?
— Изобщо не съм чул някоя книга да е превеждана на туристически.
— Жалко — изрече Ди Пи убедено. — Разтърсваща история! Създателят й сигурно се е ползвал с всеобща любов и е бил учител по морал?
Мартин се засмя.
— Как да ти кажа… ако трябва да съм честен, той е имал проблеми с любовта и морала… предполагам, ще ти е трудно да разбереш ситуацията, но…
За щастие Дочакалия приятеля не се интересуваше от личността на злополучния Уайлд, а от други сюжети на вълнуващите го теми. Мартин му преразказа „Шагренова кожа“40, който не направи чак толкова силно впечатление, след което се прехвърли на фантастиката.
Тук Ди Пи преживя лек нервен срив. Въпреки че възприемаше съвсем спокойно концепцията на художествената литература, той не можа да разбере какво е това измислено бъдеще. Според него можеха да се съчиняват истории само за миналото. Не можеше да си представи бъдещето като полигон за фантазията. Много внимателно, като започна от „фантастиката на близкия прицел“41 и приведе апокрифния случай с изобретяването на портативните детски ядрени лаборатории42, Мартин успя да му разясни смисъла на земната фантастична литература.
41
Съветската фантастика през 40-те и 50-те години на XX век, популяризираща постиженията на съветската наука и техника и развитието им в близко бъдеще. В по-широк смисъл — всяка фантастика, базирана върху реално възможното развитие на науката и техниката в най-близко бъдеще. — Бел.прев.
42
Опасна детска игра, съдържаща уранови руди, гайгер-мюлеров брояч и апаратура за изследване на радиоактивни материали и манипулации с тях. Пусната е на пазара през 1951 г. в САЩ за цена 50 USD. Изобретателят й Алберт Гилбърт е смятал, че децата ще харесат интересните опити по изучаване на ядрените сили. — Бел.прев.