— Но нали тези истории в по-голямата си част не се сбъдват! — възбудено спореше с него Ди Пи. — Нима някой е предвидил, че пазителите ще дойдат на Земята?
Мартин сви рамене.
— Тогава в какво е тяхната ценност? Та това е напразна загуба на време!
Мартин не можеше да признае, че хората понякога не знаят какво да правят със свободното си време и запълват живота си с игри, книги, филми и напълно безсмислени хобита.
— Не, това разширява границите на възприятията — каза той. — Когато чете за един или друг вариант на бъдещето, човек вижда неговите плюсове и минуси, и следователно може да вземе мерки за неговото постигане или предотвратяване.
Ди Пи потъна в дълбок размисъл.
— А освен това измисленото бъдеще позволява на човека да си представи по-дълбоко и нагледно проблемите на настоящето. Така, както и в обикновената художествена литература — довърши Мартин.
— Това трябва да се обмисли — кимна Ди Пи. — Тук има някакъв смисъл. Струва ми се, че обичате такива книги, защото се надявате, поне мъничко, да доживеете до измисленото бъдеще. На нас ни е по-трудно. Ние знаем кога ще умрем. Ние живеем кратко… относително кратко, разбира се… но все пак…
Той замълча и остави романа настрана.
А Мартин все пак реши да подремне.
Вечерта Мартин се събуди, удивително свеж и бодър, а влакът вече се носеше над морето. Небето беше забулено в синкавочерна пелена, в далечината проблясваха мълнии, под самото дъно на вагона кипяха вълните.
— Ама защо върху морето има релси? — попита Мартин, като погледна през прозореца.
— Обикновените влакове се движат покрай брега, но антигравитационните експреси скъсяват пътя — поясни Дочакалия приятеля. — Мартине, бързам да ти съобщя една новина. Реших да стана писател!
— Наистина ли? — възхити се Мартин. — Това е сериозно решение, не се съмнявай.
— Много сериозно — съгласи се Ди Пи. — Ще работя по малко в полицията, за да предам знанията си и знанията на предците ми на един от синовете ми. Но аз ще родя двама или трима сина. И един от тях ще стане писател-фантаст. Той ще учи народа ми на бъдещето, което някога ще дойде.
Мартин погледна с любопитство въодушевения дио-дао. Удивително! Беше успял да подари на чуждата раса нова професия!
— Вече знам за какво ще бъде романът ми — продължаваше Дочакалия приятеля. — След десет години… — той направи тържествена пауза — велико откритие ще позволи на дио-дао да живеят десетки години и при това — да се размножават на всеки шест месеца! Отначало всички ще приемат с възторг новото откритие. Но скоро планетата ще бъде обхваната от жестока продоволствена криза. Отново ще се върнат гладът и канибализмът. Правителството ще бъде принудено да ограничи гениалното изобретение и правото на дълъг живот ще стане достъпно само на малцина. Около лиценза за дълголетие ще започнат да се извършват страшни интриги и престъпления. Главният герой е млад дио-дао на име Окриления от мечта. Ето, послушай малко…
Ди Пи взе от съседното кресло дебела тетрадка със синя подвързия. Отвори я на първата страница — Мартин със смайване забеляза, че вече е изписана поне една четвърт от тетрадката. Ди Пи започна да чете:
— „Той посрещаше есента вече за втори път. Днес беше неговият рожден ден — точно преди две години Окриления от мечта беше напуснал топлите и спокойни дълбини на родителската си торба…“
След като направи изразителна пауза, Ди Пи каза:
— Представям си какъв шок ще изпита читателят, когато прочете тези фрази.
— Да, неочакваното начало е сигурен ключ към успеха — съгласи се Мартин.
— Терминът рожден ден ми го подсказа уважаемият гедар — призна Ди Пи. — В стария вариант бях написал: „Планетата вече беше обиколила два пъти светилото си от деня, в който Окриления от мечта…“ и така нататък. Струва ми се, че новите, неочаквани термини ще придадат на текста по-голяма еластичност, ще внушат доверие към случващото се.
— Възможно е — кимна Мартин и погледна към Кадрах — гедарът доволно се усмихваше, докато слушаше Ди Пи.
— А ето го любимото ми място… — Малкият дио-дао прелисти няколко страници. — „Трева. Небе. Покой. И нищо… Странна дума — «нищо». Нали нищо не означава, а ние толкова обичаме да я изричаме. Толкова мразим самата мисъл за «нищото», което рано или късно ще настъпи… и с такава лекота произнасяме тази дума. Нищо. Само стръкчета трева пред очите, само плуващи облаци… Облаците не знаят какво е това «нищо». Бяло върху синьото. Пара в пустотата. Кълба дим — димът на нашата вяра. Когато си малък — строиш вълшебни замъци от бяла мъгла… Нищо. Можеш да се изправиш, а може да останеш във високите треви. Какво ще се промени? Нищо. Водна пара. Хаш две о… Защо така не ти се иска да се изправиш, да се махнеш от гъстия аромат на цветята, от треперещите стръкчета трева, от секундите на детството, дали ти такъв неочакван подарък? Нали така или иначе няма нищо, само пара, само хаш две о… Бял воал върху лика на небето, сякаш плахи тебеширени щрихи върху черната дъска в класната стая…