Детството си отиде, но останаха плуващите над земята облаци. Те не знаят, че отдавна вече си пораснал. Те са същите, както и преди година.
Ти си пораснал, ти ще остарееш, ти ще умреш… Облаците все така ще плуват над земята, а малкото момче ще лежи в тревата, сляпо и безумно гледащо в небето, без да знае, че същите облаци са плували и над мен, без да знае, че всяка мечта се повтаря през вековете… Нищо. Но докато облаците плуват в небето — аз живея. Аз съм онова момче, което е гледало в небето преди хиляда години. Аз съм старецът, който ще се усмихва на небето след хиляда години. Аз живея вечно! Аз ще бъда жив винаги! Хаш две о — това е нещото, от което са направени облаците и океаните, моята плът и сокът на тревите. Аз съм вода и огън, земя и вятър. Аз съм вечен, докато над земята плуват облаци. Трева… небе… покой… Благодаря на това небе. На тази трева. На тези облаци. На тази вечност, която е подарена на всеки. Трябва само да се посегне към небето…“.
— Ти си поет, Ди Пи — каза Мартин.
Бронзовата кожа на малкия дио-дао едва забележимо се изчерви от смущение.
— Старая се. Един от далечните ми предци е бил съчинител на истории, в мен е останало нещичко от паметта му. Това помага.
— А в какво ще бъде същността на романа ти? — попита Мартин.
— Както можеш да разбереш от този фрагмент, след като премине през нелеки изпитания, Окриления от мечта ще разбере, че дългият живот не прави разумното същество по-щастливо, че той с нищо не превъзхожда предците си, живели по половин година!
— Разбирам — кимна Мартин.
— Аз не съм съвсем уверен в тази идея — призна Ди Пи. — Но иначе на читателя ще му стане прекалено тъжно.
— Прав си — каза Мартин. — Повечето земни писатели също са стигали до подобен морал. Било им е мъчно за читателите… и за тях самите, разбира се.
Лицето на Ди Пи се помрачи.
— Тогава ще помисля пак. Може и да променя финала.
— Бряг — каза тихо Кадрах. — Приближаваме се към брега.
Планетата на гедара изобилстваше от морета и океани и едва ли някой би допуснал, че Кадрах може да се страхува от водата, но Мартин долови в гласа му облекчение. Той се изправи, протегна се и погледна през прозореца.
В далечината наистина се издигаха планини.
— Почти пристигнахме — съобщи Ди Пи. — Пътят от брега до планините ще отнеме не повече от половин час. Аз дотогава ще похапна…
Той изведнъж се поколеба. После взе тетрадката си и наполовина изпразнената прозрачна химикалка.
— Не, по-добре да попиша малко. Мартине, подай ми пакета с белтъчните сламки.
5.
Бяха избягали далече от зимата. Дори привечер и дори в планините, тук беше топло. Мартин свали якето си и остана по риза, Кадрах развърза ремъците на дрехите си, Ди Пи свали наметалото си и остана само с препаската на бедрата си.
Гарата беше разположена на каменисто плато пред Долината на Бог. Малкото градче, в което едва ли живееха повече от пет-шест хиляди дио-дао, беше прилепено до железопътната линия. Сред обикновените куполи Мартин забеляза здания с различна архитектура — и веднага почувства топлина в гърдите си. Тук живееха много раси, включително и хора. Все пак това беше уникално място.
— Тук има гедари — каза Кадрах. Явно и на него беше хрумнала същата мисъл. — Предполагам, че ще бъде разумно, ако се разделим. Аз ще поискам съвет от своите, а Мартин — от хората. А ти, Ди Пи, отиди при теолозите дио-дао.
— Това е добра идея — съгласи се Ди Пи. — Виждате ли входа на долината?
Виждаха го. На километър от градчето, където планинските стръмнини се разделяха, разсечени от долината, към небето се издигаше арка, боядисана с цветовете на дъгата. Това беше доста необичайно съоръжение за предпочитащите спокойните цветове и ниските постройки на дио-дао.
— Там има охрана — продължи Ди Пи. — Но входът е свободен за минаване по всяко време. Само трябва да оставите оръжието си.
— Аз няма да оставя меча си! — отвърна рязко Кадрах.
— Меча може да задържиш — успокои го Ди Пи. — Та нали той е атрибут от религиозния ти култ. Ще се срещнем при арката… след час?