— След два часа — помоли Мартин. — Струва ми се, че още ще е светло.
— Добре, след два — съгласи се Ди Пи. — Ще се постараем да си изясним всичко за жената Ирина и за това от коя религия може да се възползва.
— Трябва да се проверят и хотелите — напомни Мартин. — Ще можеш ли?
Ди Пи кимна и те се разделиха. Мартин се насочи към каменната двуетажна сграда, в която се разпознаваха елементи от земната архитектура, Кадрах уверено тръгна към дълга дървена барака, увенчана с решетъчна стражева кула. Дочакалия приятеля потегли към разположен малко встрани купол — твърде голям, за да е жилищно помещение.
Това градче наистина се отличаваше от обичайните селища на дио-дао. Няколко пъти Мартин се натъкваше на извънземни — двойка дългокраки, вирнали перата си шеали, мрачен нисък и набит хуманоид или псевдохуманоид, чиято раса не можеше да определи, както и як хуманоид с външност на хищник, чийто събрат толкова непредпазливо беше заплашвал пазителите на Библиотека. Мартин се поздрави с шеалите на жестомимичен туристически — те владееха речта много лошо; поздрави се и с хуманоидите. Дори избухливият хищник изглеждаше любезен — в чуждите светове всички извънземни неволно се привличаха помежду си.
В градчето имаше и други следи от галактическите култури.
На витрината на едно магазинче, сред най-чудновати храни Мартин откри две консерви с телешко варено, консерва с кондензирано мляко и хайвер белоруско производство. Имаше и купол, над чиято врата обява на туристически съобщаваше: „Подстригване на пера, козина, коси и нокти, подрязване на опашки и уши. Грижи за люспести покрития и за копита. Полиране и удължаване на рога. Професионално и евтино!“ Имаше и мъничък стадион, в момента пуст, но с изключително интересни спортни уреди.
Мартин реши, че по-късно си струва да рискува да си направи маникюр и да се подстриже на чужда планета. В края на краищата такива приключения придават на живота особена яркост.
Но засега трябваше да намери земляците си, затова продължи по пътя си към сградата.
Усетът не го подведе. Сградата изглеждаше като земна къща, построена от червени тухли, с керемиди на покрива, с широки прозорци и уютна тераса на втория етаж. Пред къщата имаше мъничка градинка, в която Мартин с умиление видя зелени пера лук, червенеещи се изпод найлона на оранжерията домати и — о, чудо на чудесата! — няколко цъфтящи ябълкови дървета!
А на пейката пред входа с плетка в ръце седеше тиха старица с посивели къдрици, облечена с крещящожълта рокля. Тя погледна към Мартин през дебелите стъкла на очилата си, усмихна му се и се изправи да го посрещне.
— Добър вечер, фрау… — поздрави я смутено Мартин. Познанията му по немски език се изчерпваха с няколко набили се в главата му думи.
— О, добър вечер, хер! — поздрави го старицата. — Извинявайте, аз съм холандка и от толкова отдавна не съм говорила на немски… нали няма да имате нищо против, ако мина на туристически? Казвам се Елза.
— Разбира се — зарадва се Мартин.
— Клаус! — извика старицата. — Клаус, имаме гост!
От отворения прозорец на втория етаж се подаде плешивата глава на един старец. Когато видя Мартин, Клаус засия и изчезна.
— Сядайте, сядайте — суетеше се старицата. — Как попаднахте на Факю, хер?
— Аз… пътешествах с приятели… — започна неловко Мартин. — Току-що слязохме от влака… Търсим една девойка, която е тръгнала към Долината на Бог…
— Боя се, че с нищо не мога да ви помогна — искрено се огорчи старицата. — Тук няма нито една девойка. Но в микровълновата всеки момент ще е готов чудесен щрудел и ако седнете на чаша чай…
— С удоволствие — каза Мартин. Естествено работата не беше в щрудела.
Появи се и Клаус. Радостен, бързо бършеше ръцете си, нацапани с боя. Мартин се здрависа с него и старецът побърза да поясни, че е художник, живее тук вече от седем години, тъй като това място му носи вдъхновение, не се интересува от теология, но му е много приятно да си побъбри със земляк.
Думата „земляк“ наистина звучеше тук по-особено: тържествено и величествено.
Мартин се поинтересува дали в градчето живеят много хора и с удоволствие чу потвърждение на догадките си: тук живееше италиански ботаник, експериментиращ с местните растения, американски социолог, изучаващ бита на дио-дао, китайска двойка, която държи магазинче, фризьорски салон и пералня за извънземни, поет от арабски произход и юноша японец, скрил се на Факю от якудза.
Както и предполагаше, нямаше руснаци. Службата за външно разузнаване хронически страдаше от недостиг на финансиране, а руската православна църква не се беше решила да последва примера на Ватикана и да изпрати в Долината на Бог поне „ботаник“.