— При това незабавно — вметна Клаус.
— В историите на гедарите е имало религиозни войни — каза Мартин. — Но не съм чувал за масови възкръсвания на загинали гедари.
— Разбира се — кимна Клаус. — Те обясняват това, както може да се очаква, с недостатъчна вяра у загиналите. Но все пак е обещано телесно възкресение. И гедарите твърдят, че многократно са регистрирани такива случаи.
Мартин се почувства зле.
— Девойката може да отиде в храма и да помоли да я принесат в жертва в името на ТайГедар — каза той. — Толкова й е акълът…
— А после ще се окаже, че не й е достигала вяра — усмихна се Клаус. — Както обикновено се случва.
— Има ритуал на очистване и при хри… — каза Елза, намръщвайки се.
— И започва ли камъкът да дава плод след последния ритуал? — усмихна се Клаус. — Спомни си и за танците с огън на шеалите… Не, ако трябва да се провежда демонстративен експеримент — ще е с гедарите. Разбира се, отрицателният резултат няма да докаже нищо, но виж, положителният…
— Ще тръгвам — каза Мартин и се изправи. — Благодаря за угощението.
— Сигурен ли сте, че трябва да отидете там? — попита неочаквано Клаус.
— Предполагате, че е опасно? — уточни Мартин.
— Не мисля, че ще е опасно физически — поясни Клаус. — Но виж, в духовен план…
— Нека да смятаме, че се опитвам да предотвратя духовната й гибел — каза Мартин.
На средата на пътя към входа на Долината на Бог Мартин съжали, че не е оставил при европейските шпиони раницата и карабината си. Достатъчно тежко щеше да му е да тича и без тях — местният въздух беше разреден.
Той стигна до арката с цветовете на дъгата изпотен, задъхан, проклинайки пурите и лулите, а също и чревоугодничеството във всичките му форми. При това осъзна, че по време на чая и разговора не беше направил едно крайно необходимо нещо и сега рискува да наруши местните закони. Толкова бързаше, че дори нямаше сили да разгледа добре арката — само разбра, че е построена от някакви синтетични материали и съдържа не седем разноцветни ивици, а поне трийсет.
Няколко дио-дао бяха излезли от жилищния купол и сега стояха пред арката и го чакаха.
— Тук не бива да се влиза с оръжие — каза един от извънземните, гледайки внимателно прибраната в калъфа карабина.
Мартин безмълвно свали на земята раницата и карабината и извади от джобовете си всичко, включително швейцарското джобно ножче.
— Сега вече си чист и можеш да влезеш — съобщи същият дио-дао.
Мартин поклати глава и въпреки че се чувстваше като персонаж от стар виц, зададе неудобния, но необходим въпрос:
— Във вашия купол има ли тоалетна?
За пръв път в живота му се случваше да предизвика толкова масов и хомеричен пристъп на кикот. Онези дио-дао, които не бяха бременни, се превиваха от смях, останалите тихо се тресяха, придържайки тежките си кореми. От някои торби започнаха да надничат деца.
— Ти… затова ли тичаше така? — попита единият дио-дао. — А?
— Спазвам глупавите ви закони! — извика Мартин. — Имате ли клозет?
— Да вървим — кимна му посрещачът, все още подхилквайки се. — Да вървим, пилигриме…
След минута, изскачайки като куршум от купола, Мартин предизвика нова истерия с появата си. Впрочем, и ако беше излязъл със спокойна походка, това нямаше да промени нещата.
— Преминавала ли е през арката жена от моята раса? — попита той. — Днес, преди няколко часа?
Няколко дио-дао, успели с усилие да дойдат на себе си, закимаха.
— Накъде беше тръгнала? — попита за всеки случай той.
И подозренията му се оправдаха.
— Жената попита за пътя към ефеса на ТайГедар — отговориха те.
Мартин се приближи към арката и спря ужасен пред открилата се гледка.
Долината се проточваше на десет-петнайсет километра нататък, като достигаше не повече от три километра ширина. Но цялото това пространство беше запълнено от чудновати постройки. Очите неволно търсеха нещо познато, най-добре златните куполи на църкви, или поне католически катедрали, минарета, пагоди и синагоги. Но погледът му се натъкваше на: кръгла каменна постройка насред изкуствено създадено блато; издигащ се към небето връх, увенчан със сребърни стрели; подемна макара над шахта; гигантска статуя, изобразяваща размахващ щипки омар; спираловиден акведукт, по който лениво течеше вода; огън, пламтящ в исполинска чаша. По-дребните постройки се губеха във вечерния здрач.
— А къде е този ефес на ТайГедар? — възкликна Мартин.
Приближилият се към него дио-дао безмълвно посочи някъде надясно. Мартин проследи ръката му и видя израстващо от склона на планината здание. То приличаше най-много на стилизиран стиснат юмрук, направен от камък. Юмрукът държеше нещо като предпазител на меч или ефес. Вместо острие от ефеса към небето се издигаше тънък лъч светлина.