— Колко буквално е всичко… — промърмори Мартин. — Благодаря, дио-дао.
И побягна, оставяйки охранителите да се смеят.
Привечер Долината на Бог оживяваше. Очевидно така се беше получило при повечето раси — да срещат и изпращат слънцето с мистични ритуали. Пламъкът в огромната чаша започна да променя цвета си и да пулсира, сякаш подухван от невидими духала. На места заработиха фонтани. Над едно мрачно здание, което нямаше нито врати, нито прозорци, в небето излетя и започна да кръжи ято птици с размерите и привичките на гълъби, но с окраската на колибри.
И звуци!
Имаше незрими барабани, приглушено им пригласяха гонгове. Пронизващ рев на тръби, пищене на клавесин, агония на цигулка и дрънкане на струни. Далечен звън на камбани, тонове на орган, спиричуъли под съпровода на писклива филхармония, хрущене от чупещи се стъкла и бучене на турбини…
И гласове!
Раболепни и горди, нежни и заплашителни, молещи и изискващи, благославящи и проклинащи; гласове на хиляди езици; гласове, каращи стомаха да подскача към гърлото; гласове, пронизващи черепа; прогонващи болката, отнасящи надалече тревогата…
И миризми!
Сладкият аромат на благовония, лютият дим от горящи треви, отвратителната воня на гниещи органични вещества… Упойващи миризми, тревожни миризми, пронизващи миризми, успокояващи миризми, познати и чужди на човека миризми… Природни миризми, отровни химически миризми; неутрални миризми, миризми, неясни и смесени като разпръскващо се във въздуха петно…
И дио-дао на вратите на храмовете и светилищата!
Дио-дао с мантии и раса, наметала и костюми, пера и кожи, разголени и гримирани, застинали неподвижни и танцуващи в странни ритми, крачещи и скачащи, разглеждащи Мартин и вперили поглед някъде в небето…
Мартин тичаше между храмовете, по тесни бетонни пътечки, които постоянно се разклоняваха и сменяха посоката си. Ефесът на ТайГедар беше все по-близо и по-близо, но пътят към него беше преграден с канал, в който безмълвно бяха застинали голи дио-дао, потопили длани във водата. Мартин скочи в студената вода и прекоси канала през един висок до гърдите брод. Дио-дао го гледаха, но никой не каза нито дума.
След като се изкатери по каменистия склон — нагоре не водеха никакви пътища, — той дотича до процепа в ефеса на ТайГедар. Нямаше врати, само завеса от тънки полюляващи се метални нишки. Зад тях се виждаха отблясъци от червена светлина и долитаха гласове — на туристически!
— Стойте! — извика Мартин, влизайки на бегом в храма на гедарите. — Стойте!
Те и без това стояха. Двама дио-дао с гедарско облекло — като оживяла карикатура, ехидна и удачна. И човешка жена — Ирина Полушкина, напълно гола, с купчина дрехи в краката. В ръцете си дио-дао държаха гедарски мечове, направени от разтопени керамични нишки, и цялата картина напомняше живо за обложката на някаква слаба фантастична книга, експлоатираща за пореден път темата „красавицата и звярът“.
— Не я докосвайте! — извика отново Мартин. И едва в този момент забеляза, че никой не държи Ирина, а дио-дао са хванали мечовете не за ръкохватките, а за остриетата. Освен ако не смятаха да посекат девойката с дръжките, значи тя не беше заплашена от нищо.
— Ти си развълнуван и объркан — каза много спокойно единият дио-дао. За миг мечът му се плъзна в ножницата на гърба му. — Какво те тревожи?
— Не слушайте девойката, тя е намислила глупост — каза бързо Мартин, приближавайки се към Ирина.
— Мартине, не съм молила за вашите съвети… и вашата помощ! — възкликна гневно Ирина.
Той вече изобщо не се учудваше, че го е познала. Хвана я за ръка и я дръпна на няколко крачки от двамата дио-дао. После повтори:
— Нейното предложение е грешка. Не бива…
— Откъде знаеш какво съм предложила? — попита Ирина.
— А ти откъде знаеш кой съм аз? — защити се Мартин. Девойката се сепна, а той отново се обърна към свещениците: — Девойката се е увлякла, ТайГедар няма да я съживи…
— Разбира се, че няма да я съживи — кимна единият дио-дао, облечен с дреха с лазурен цвят. Кимна към приятеля си, който беше с бледозелена дреха, и той тихо отстъпи встрани. — Никой няма намерение да я убива. Преброй до дванайсет наум, като при всяко число повтаряй „Тай!“.
Колкото и нелеп да беше съветът на жреца, Мартин се вслуша в него. И започна да брои наум: „Едно, Тай! Две, Тай!“.
Изглежда, едва сега Ирина осъзна, че се е оказала гола пред мъж от своята раса. Дръпна се, но Мартин я държеше здраво. Тогава тя застина и се изпъна като млад фотомодел, позиращ за „Плейбой“. Постъпи правилно, разбира се — няма нищо по-нелепо от гола жена, която се опитва да скрие голотата си с длани.