— Ще трябва да огледам стаята й, личните й вещи — каза Мартин.
Ернесто се навъси, но все пак кимна.
— Заплащането?
— Посочете сума — отвърна с лекота Ернесто. — Знам какви са тарифите ви, те не ме притесняват.
Лоша работа! Мартин се опитваше да измисли поне една разумна причина да откаже — и не намираше основания. Приятен човек. Лекомислена дъщеря. Добри пари. Нямаше за какво да се хване. А ако се стигнеше до сериозни разговори, неговите покровители нямаше да го разберат. Щяха да кажат: „Сериозен човек, с разбирания… закъсал го е, трябва да му се помогне, Мартине.“
Всички тези мисли проблеснаха в съзнанието му и се смениха от нещо като недоумение. Защо искаше да откаже предложението? Беше се съгласил да тръгне на лов след счетоводителя убиец, рискувайки да получи някой куршум и да изцапа собствените си ръце с кръв. А сега трябваше просто да върне една девойка вкъщи.
— Нещо в тази работа не ми харесва — призна Мартин. — Честна дума.
Ернесто разпери ръце — знак, че с нищо не може да помогне.
— Всичко ли ми казахте? — настоя Мартин. — За дъщеря си, за себе си?
Дори и да имаше забавяне в отговора, то беше съвсем дребно и невинно.
— Всичко, което има връзка с работата. Но ако искате, питайте — ще отговоря на всички въпроси.
Мартин се предаде:
— Ще взема душ и ще пийна кафе, става ли? А после ще отидем у вас. Можете да почакате тук…
— С удоволствие — веднага се съгласи Ернесто. — Ще разгледам книжката…
Оставеното на бюрото раздърпано томче на Гарнел и Чистякова беше отворено на статията за расата хри, подозирана от авторите в омраза към чуждите раси и в човекоядство. Полушкин погледна снимката, изобразяваща нещо като гигантски омар на блатист бряг, и лицето му дори не трепна.
Мартин тръгна към банята.
— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Поговори с мен, пътнико.
Мартин никога не измисляше истории предварително. Отчасти от суеверие — струваше му се, че измислената история може по някакъв мистичен начин да се „материализира“, да стане известна на други пътешественици. И отчасти заради създалото се у него впечатление, че пазителите ценят импровизацията.
— Искам да разкажа за човека и неговата мечта — каза Мартин. — Той бил най-обикновен човек, живеещ на планетата Земя. И мечтата му била обикновена, простичка, някой друг дори не би я сметнал за мечта… Уютна къщичка, малка кола, любима жена и прекрасни дечица. Човекът умеел не само да мечтае, но и да работи. Той си построил къща и станало така, че тя даже не била малка. Срещнал девойка, в която се влюбил, и тя се влюбила в него. Човекът си купил кола — за да може да пътешества и да се връща по-бързо вкъщи. Даже купил още една кола — за жена му, за да не й е твърде скучно без него. Родили им се деца: не едно, не две, а четири прекрасни, умни деца, които обичали родителите си.
Пазителят слушаше. Седеше на диванче в една от малките стаички на московската Станция и внимателно слушаше.
— И ето, че когато мечтата на човека се сбъднала — продължи Мартин, — на него изведнъж му станало самотно. Жена му го обичала, децата му го обожавали, вкъщи било уютно и всички пътища на света били достъпни за него. Но нещо не му достигало. И веднъж, в една есенна нощ, когато студеният вятър брулел последните листа от дърветата, човекът излязъл на балкона на апартамента си и се огледал. Търсел мечтата си, без която било станало толкова тежко да се живее. Но мечтата за къщата се била превърнала в тухлени стени и вече престанала да бъде мечта. Всички пътища лежали пред него и колата вече била само заварени едно за друго парчета боядисано желязо. Дори жената, спяща в леглото му, била обикновена жена, а не мечта за любов. Дори децата, които обичал, станали обикновени деца, а не мечта за деца. И човекът си помислил, че би било много хубаво да излезе от прекрасния си дом, да ритне по калника разкошната кола, да махне с ръка на жена си, да целуне децата и да си отиде завинаги…
Мартин си пое дъх. Пазителите обичаха паузите, но работата беше там, че той още не знаеше как да завърши разказа си.
— Отишъл ли си е? — попита пазителят и Мартин разбра как трябва да отговори.
— Не. Слязъл в спалнята, легнал до жена си и заспал. Не веднага, но все пак заспал. И се постарал повече да не излиза навън, когато есенният вятър си играе с окапалите листа. Осъзнал онова, което някои научават още в детството си, но мнозина не могат да разберат дори когато остареят. Осъзнал, че не бива да се мечтае за достижими неща. От този момент нататък се постарал да си измисли нова мечта, истинска. Разбира се, не се получило. Затова пък заживял с мечтата за истинска мечта.