— Не… — простена гедарът. С последно усилие той измъкна меча от Ирина, погледна умолително към Мартин и прошепна: — Не исках! Не го направих аз!
Пълзейки в кръвта и даже без да се опитва да се изправи, Мартин достигна до него на четири крака. Подхвана Ира от ръцете му.
— Помогни… ми… — прошепна девойката.
Мартин притисна с длан пулсиращата рана. Беше късно да й помогне. Мечът на гедара беше преминал през сърцето й.
— Ние сме още три — каза Ирина, гледайки го в очите и сякаш отгатвайки неизречените му мисли. — Поне… една… е длъжна… Пазителите… те нямат власт…
— Къде са те? Къде са те, Ира? — извика Мартин.
— Търси… на… — прошепна девойката. Изкашля се — някак много тихо, културно. И очите й се затвориха.
— Аз те подведох, приятелю — каза гедарът. Той също умираше, от тялото му шуртеше кръв. — Те са по-силни… Те използваха и мен. Моя гняв. Виновен съм.
Малкото дио-дао се приближаваше към тях. Новороденият свещеник погледна тъжно девойката и попита с тънко гласче:
— Тя нуждае ли се от обреда на ТайГедар?
Мартин поклати глава, люлеейки на коленете си неподвижното тяло.
Малкият дио-дао се обърна към умиращия гедар:
— Сърцето на ТайГедар е милосърдно… Приеми съдбата си, Кадрах.
Застанал на колене, Кадрах леко се поклащаше и на Мартин му се стори, че сега, в последен пристъп на ярост, гедарът ще се хвърли срещу новородения дио-дао. Но Кадрах само попита:
— Ще ми простиш ли… Корган?
— Както е повелята на ТайГедар — изпищя малкият дио-дао и нежно положи ръчички върху окървавеното рамо на гедара.
Мартин вдигна Ирина, стана и тръгна към изхода. Отслабващият Кадрах стоеше на колене пред новородения дио-дао, който с тънко гласче му говореше нещо на езика на гедарите. От време на време Кадрах отговаряше, от време на време клатеше глава. Младият свещеник застана на колене до него и сложи в ръката му меча си.
Иззвънтя металическата завеса.
— Да вървим, Мартине — каза му някой. — Те ще направят с тялото каквото е необходимо.
Мартин се обърна — малкият Ди Пи стоеше зад гърба му и гледаше тъжно умиращия Кадрах и мъртвата Ирина.
— Той повярва — промърмори Мартин, докато излизаше след Ди Пи от ефеса на ТайГедар. — Той повярва!
— Показаха ми пътя, но твърде късно. Свещеникът загина и възкръсна, така ли? — попита тъжно Ди Пи.
Мартин кимна. В главата му беше пълна каша.
— Не съществуват чудеса, които не оставят свобода на избора — каза тихо Ди Пи. — А ако съществуват, те не са от Бог.
— Какво имаш предвид, Ди Пи? — попита Мартин.
— Заветът за незабавното възкресяване е догма на гедарите — отговори Ди Пи. — Той не бива да се тълкува еднозначно… в случая с дио-дао. Това вече се е случвало в нашата история.
— Как така? — извика Мартин. — Значи вие сте способни да прехвърлите цялото си съзнание в бебето? Да прекопирате цялата си личност?
Ди Пи кимна и уточни:
— Това… това е невъзможно да се направи нарочно. Изкушението би било… Би било прекалено силно. Но се е случвало. Понякога. Ако умиращият е бил сигурен, че животът му е по-важен от продължаването на рода. Ако това е било… много важно. Ако бебето още изобщо не е развито и не притежава собствена личност. Прекалено много „ако“, Мартине!
— Не е било чудо — прошепна Мартин. Сам не знаеше какво изпитва — облекчение или тъга.
— Не е било — потвърди Ди Пи. — И в същото време е било. Свещеникът наистина е вярвал в ТайГедар и свещеникът е възкръснал в ново тяло… Кадрах ли го уби?
Мартин кимна.
— Бременността на свещеника… Кадрах не можа да я понесе. Прието е да се смята, че самките от техния вид изобщо не притежават разум.
— Глупаво — каза Ди Пи. — Догмата се е оказала по-силна от разума. Догмата е убила Кадрах и е възкресила свещеника… — Той прехвърли погледа си върху Ирина. — Кой я уби?
— Случайност — отговори Мартин. — Тя се подхлъзна и падна върху меча на Кадрах… като преди това го рани смъртоносно.
Ди Пи поклати глава.
— Трябваше да се свържа по-рано с теолозите… Да узная какво разрешение може да се намери. Да те предупредя, да успокоя гедара… Горката жена.
Мартин кимна. Ръцете му бяха в кръв, целият беше в кръв, а мъртвото тяло страшно тежеше. Четвъртото копие на Ирина Полушкина беше загинало от случайна насилствена смърт. Отново пред очите му. Той отново не беше успял.
И този път се оказа без никакви нишки.
Трите Ирини, все още странстващи някъде из Галактиката, можеха спокойно да умират в самота. Мартин Дугин нямаше да им носи повече нещастие.