— Струва ми се, че аз съм причина за смъртта й — каза Мартин. — Всеки път. Аз не успявам да помогна. Аз… нещо в мен не достига.
Той хвана жетона на Ирина, дръпна го, скъса верижката и го прибра в джоба си.
Това вече се беше случвало. Но нямаше да се случи повече.
— Не се укорявай — помоли го Ди Пи. — Ти се стараеше. Ще напиша книга за това как се стараеше. Книга за това, че догмата е по-силна от разума и вярата.
— Повече би ме зарадвала друга книга, Ди Пи — каза Мартин.
— Мога да измисля щастлив финал — отговори Дочакалия приятеля. — Но нима мога да измисля друг живот?
Мартин дойде на Станцията на пазителите след два дни.
Зад гърба му беше останало официалното разследване на инцидента — помогна му това, че Дочакалия приятеля, като единствено дете на Родения през есента, беше наследил длъжността старши следовател по престъпленията, свързани с чуждите раси.
Зад гърба му беше останало погребението на Ирина Полушкина. Свещеникът от църквата Иконите на светилата на твърдта небесна отслужи панихида за Ирина. Погребаха девойката в малко гробище зад храма, под съпровода на тъжния звън на камбаните от ниската дървена камбанария. Дойдоха служителите от храма на ТайГедар, дойдоха дио-дао от Събора на всички стигматици, дойдоха няколко протестанти и будист с оранжева тога.
Отец Амвросий, със светско име Ежедневна радост, произнесе кратка проповед след службата. Той владееше църковнославянски съвсем свободно и изживяваше гибелта на Ирина наистина много дълбоко. Мартин се смути само от едно. Отец Амвросий, ако се съди от някои негови подмятания, се надяваше, че мощите на Ирина Полушкина ще станат нетленни и църквата Икони на светилата на твърдта ще се сдобие със собствена светица.
Мартин много се съмняваше в това.
После пое към най-близкия град, в който имаше Станция. Ди Пи го съпроводи и те сърдечно се сбогуваха. Дочакалия приятеля все още си оставаше малък, но беше забележимо укрепнал и възмъжал.
Мартин беше наясно, че най-вероятно никога повече няма да го види. И това го караше да изпитва тягостно чувство — подобно на онова, което изпитваме след посещението при умиращ приятел.
Навярно това смесено чувство за незаслужена вина и истинска жалост ограждаше света на дио-дао от останалите раси доста по-силно, отколкото скучните визови формалности, контраста между най-новите технологии и архаичния бит и останалите особености. Мартин даже си помисли, че е невъзможно да се преодолее това чувство. Ако се отнасяш към дио-дао като с равни, като със същества, с които е възможно да работиш и дружиш, никога няма да се примириш с бързо минаващия им живот.
Когато влезе в Станцията на пазителите, той мислено се прости с Ди Пи, както и с Ирина Полушкина.
— Тук е тъжно и самотно — съобщи дребният, някак прегърбен пазител. Мартин не беше срещал сакати пазители, но всяко нещо си има първи път. — Поговори с мен, пътнико.
— Имам дълг — каза Мартин.
Противно на очакванията си, той не чувстваше нито омраза, нито дори неприязън към пазителите. Може би не беше сигурен във вината им. А може би да се гневи на тях беше също толкова нелепо, колкото да се гневи на ураган или епидемия.
Пазителят кимна и отвърна:
— Знам. „А за нещо мъничко, жалко, наивно, което не било нито тяло, нито душа, нито талант — ето за това нещо, изграждащо личността на мъжа, все нямало смисъл. Той опитал всичко накуп — да вярва, да обича, да се радва на живота и да твори. Но така и не се намерил смисъл. Освен това мъжът разбрал, че никой от малцината, търсещи смисъл в живота, не е успял да го намери“.
Мартин кимна и дребният пазител, който пиеше от висока чаша нещо, което подозрително приличаше на мляко, му се усмихна.
— На човека му се наложило да измине още много пътища — каза Мартин. — Той се нахвърлял на всичко, за което му се струвало, че носи в себе си смисъл. Опитал да воюва, опитал да строи. Обичал и мразел, творял и рушал. И едва когато животът му започнал да клони към заник, той разбрал главната истина. Животът няма смисъл. Смисълът винаги е липса на свобода. Смисълът — това са жестоки рамки, в които се вкарваме взаимно. Казваме — смисълът е в парите. Казваме — смисълът е в любовта. Казваме — смисълът е във вярата. Но всичко това са само рамки. В живота няма смисъл — и това е неговият висш смисъл и висша ценност. В живота няма финал, до който си длъжен да се добереш — и това е по-важно от хиляди измислени смисли.
— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико — кимна пазителят. — Мини през Портала и продължи пътя си.
— Това беше само завършекът на историята — напомни му Мартин. — Мислех, че за да платя за входа, ще ми се наложи да разкажа още една.