Дали така му се стори, или пазителят се усмихна?
— На мнозина не им стига цял живот, за да разкажат дори само тази история. Всеки ден я започват, но така и не узнават финала… Мини през Портала и продължи пътя си.
— Можех ли да спася Кадрах? — попита Мартин.
Пазителят гледаше в празното пространство и пиеше млякото си.
— Не обичам да съм длъжен — каза Мартин. — Искам да разкажа за онези, които търсеха смисъла на живота. За гедара — учител и палач, който не успя да се откаже от смисъла. За един дио-дао, променил смисъла на живота на своя род…
— Спри — каза пазителят и Мартин млъкна на средата на думата. — Спри, Мартине. Засега не можеш да завършиш тази история. Продължи по пътя си.
Мартин се изправи и кимна. Изведнъж по него изби пот. Стори му се… може би само му се стори, че едва не е преминал невидима, но не безопасна граница.
— Благодаря, пазителю — каза той. — Доскоро.
Част пета
Светлосиньо
Пролог
Ако не броим емигрирането, носталгията се проявява най-силно в командировките. Туристическите пътешествия все пак не позволяват да се усети сладката тъга по родината — твърде много впечатления, твърде много живописни руини, младо вино и топло море. Но служебното пътуване, особено ако е неуспешно, позволява на възвишената тъга по родината да се зароди, да укрепне и да разцъфти като цял букет патриотичен синчец или русофилска лайка.
Мартин не смяташе пътуването си до Мардж-Факю за нещо различно от неуспешна командировка. Беше изпуснал всички нишки. Беше позволил Ирина да умре за пореден път. Така и не разбра на какво е станал свидетел — божествено чудо или прищявка на чуждата физиология.
Беше време да се върне при корените си. Да вдиша с пълни гърди от пушека на отечеството, да изпие чаша водка с мезе от щипка влажна пръст. И разбира се, да постои няколко месеца в Москва, без да я напуска.
Или да тръгне към топлите страни — впрочем не особено далечни. Напълно подходящи бяха Ялта, Одеса или Севастопол. Някак много отчетливо си представяше Ялта, спускащите се към морето улички, мъничкото ресторантче при долната станция на въжената линия, където е толкова приятно да пийнеш наливен портвайн от завод „Магарач“, преди да се разходиш по брега на вече прохладното, но все още достъпно за закалените плувци море… Мартин даже се усмихна — криво, но с облекчение. Да изхвърли от главата си Ирина. Да заформи лек курортен романс — непременно с омъжена дама, която е дошла на почивка и не е настроена за трайни отношения. Да пие много силно вино. Да пуши със старата си лула — евтина, но прилична „Стануел“ със сребърна халка около чибука. Да купува от кавказците годен за ядене само в горещо състояние шиш. Непременно да се къпе гол в морето нощем. Да храни от балкона с изсъхнал лаваш44 лакомите чайки. Да дава дребни пари на живописните южни просяци, а на децата да купува сладолед. Вечерите да гледа по малко телевизия, а може би дори да ходи на кино и на концерти на залезли поп звезди.
И след две-три седмици да се върне в Москва успокоен, отпуснат, изхвърлил от главата си чуждите светове, чуждите проблеми и чуждите страхове.
Обмисляше всичко това, докато стоеше на опашката пред паспортната проверка, вече в московската Станция. Имаше много народ, предимно хора, но се срещаха и интересни извънземни. За разлика от друг път, той не ги наблюдаваше с надеждата да научи нещо полезно за психологията им, а си мечтаеше за Ялта, за мимолетните радости на кадифения сезон… или месец октомври вече не е от кадифения сезон? Така или иначе — само Ялта! Украинска водка „Немироф“, николаевска бира, любимата лула, разгорещени по всяко време жени и еднократно топване в прохладното море.
Паспортната проверка през този ден траеше непоносимо дълго. Задържаха го двайсет минути — компютърът заби и отнесоха паспорта му на друг контролен пункт, където също имаше опашка. Но Мартин, както и всеки руснак, минал поне веднъж през Шереметиево 2, беше търпелив и не роптаеше срещу забавянето.
Най-накрая провериха паспорта, удариха входна виза и той мина през изхода и се огледа за такси.
Не се наложи да търси кола и да се пазари. Родината вече го очакваше — в лицето на Юрий Сергеевич, облечен с лек сив шлифер и въртящ на пръста си ключове от старичка сива волга.
— Накъде да карам? — попита той, като се усмихваше строго.
— Накъдето желаете — отговори Мартин, докато, без да спори, сядаше в колата. Хвърли на задната седалка раницата и калъфа с карабината.
— Ето тук бяхте прав — кимна чекистът.