Повъртяха малко из пресечките, някак много ловко изскочиха при храма Христос Спасител и се понесоха към центъра.
— Вие защо така, Мартине? — попита с упрек Юрий Сергеевич, нарушавайки неловкото мълчание. — Ние дойдохме при вас с открито сърце.
Така хубаво си поговорихме и аз уверих началството, че другарят Дугин веднага ще съобщи, ако се случи нещо интересно. А вие?
— Не знаех какво да съобщя — отговори мрачно Мартин. — За какъв ме смятате? За ясновидец? Просто ми хрумна нещо, догадка… съвсем глупава…
— Така, така! — окуражи го Юрий Сергеевич.
— Ирина в писмото си предава поздрав до кучето си… като го нарича Хоумър. А кучето се казва Барт.
— Не схващам връзката — призна си чекистът.
— Това е от едно анимационно филмче — започна да обяснява Мартин. — Там има цяло семейство…
И той изложи на Юрий Сергеевич цялата верига на догадките му, отвели го на планетата Мардж.
— Не е било кой знае какво — съгласи се Юрий Сергеевич. — Признавам, не е било кой знае какво. Не е давало големи надежди. И все пак трябваше да ми се обадите.
— Реших да проверя — продължи упорито Мартин. — А там… всичко се обърка. Лепна ми се за приятел един гедар…
— Така ли? — оживи се чекистът. — Това ще ни го разкажете отделно. Гедарите са наши естествени съюзници в Галактиката.
— Юрий Сергеевич — не издържа Мартин, — всичко ще ви разкажа. Нямам какво да крия, повярвайте ми, освен собствената си глупост и каръщина! Но сега съм страшно гладен.
— И? — попита чекистът, неволно усмихвайки се.
— Вие как сте днес, работите частно в извънслужебно време или по служба? — попита Мартин. — Ако е първото, можем да отидем в някое ресторантче.
— Сега съм по служба — отговори Юрий Сергеевич. — Така че ще похапнем в една голяма сива сграда със строги чичковци на входа.
Мартин въздъхна и реши повече да не настоява, но когато спряха при голямата сива сграда срещу хубавата книжарница „Библиоглобус“, където той се отбиваше всеки месец за нова порция четива, нещо отново започна да го гризе отвътре. Той извади портфейла си и погледна въпросително чекиста.
— Но откъде у вас това озлобление, тази язвителност? — попита с горчивина Юрий Сергеевич. — Какво, да не би злото КГБ да е репресирало прадедите ви? Дядо ви да не е бил дисидент и да е криел Солженицин в мазето си? Или са осъдили баща ви в делото срещу шпионите-еколози? Или смятате, че е възможно държавата да съществува без контраразузнаване? Ако искате да знаете, понякога наистина работя частно! В извънработно време. Защото в службата получавам десет пъти по-малко, отколкото изкарвате вие… Разбира се, ако вземем реалните ви доходи, а не сумата, върху която плащате данъци…
Мартин наистина се засрами. Прибра портфейла си, помълча още секунда и каза:
— Извинявайте. Прихвана ме нещо… едва излязох от Станцията — и веднага попаднах в ръцете ви. Сигурно нарочно са ме задържали на опашката, нали?
— Да — кимна Юрий Сергеевич. — Но нима официалната призовка щеше да ви зарадва повече?
Мартин се замисли и поклати глава.
— А що се отнася до храната — ще ви нахраня — продължи Юрий Сергеевич, все още с нотка на неодобрение. — Че да не вземете като излезете, да хукнете към най-близката правозащитна организация… Да разказвате за ГБ, която мори от глад задържаните.
Чекистът не излъга. След като преминаха през „строгите чичковци“ и бяха проверени и от някакви строги лелички, те се спуснаха с един стар асансьор в подземните дълбини на Лубянка и се озоваха не в някоя мрачна стая за разпити, а в унил учрежденски коридор, който ги отведе в съвсем уютна столова.
С нащърбени кафяви подноси в ръце те се наредиха на къса опашка и тръгнаха по една от обикновените пътечки за непретенциозни хранещи се — започваща с чисто измити, но мокри вилици и лъжици в пластмасови панерки и стигаща до компоти в стъклени чаши и облечена с бяла престилка девойка на касата.
Съвсем неочаквано отдавна забравената атмосфера на обществените столови накара Мартин да изпадне в пълен възторг. Той си взе яйце с майонеза — чинийка с две половинки твърдо сварено яйце, намазани с лъжичка майонеза; взе си и херинга, макар да беше сигурен, че ще има кости; също и руска салата, на вид прясна и дори вкусна. За първото ядене се съблазни от украински борш, — към него вървяха много правилни на вид пампушки45, щедро натрити с чесън и посипани със зарзават. В борша плуваха няколко хубави парчета месо, пък и вървящият отпред Юрий Сергеевич си взе борш без никакво колебание — а той беше редовен посетител тук. Изборът за второ ядене не беше особено разнообразен: полтавски котлети; сарми — представляващи същите тези котлети, обвити в зелеви листа; задължителният за столовите гулаш, нямащ нищо общо с истинския гулаш; и говежда пържола със задушено зеле.