Мартин реши да не се обажда на опасната за бабите девойка. И изобщо, колкото повече размишляваше над ситуацията, в която беше изпаднал, в толкова по-голямо униние изпадаше.
Той изобщо не чувстваше вината си!
Просто му беше гадно на душата (ако се допусне, че тя съществува)…
Добре би било, разбира се, да отиде на църква и да изкаже мъката си пред мъдрия свещеник. Който хем да го смъмри, хем да го успокои… Но Мартин никога не беше прекалявал с набожността, а и можеше да си представи много ясно мнението на свещеника. „Ти нали не си ги убил? Нали не си предполагал, че постъпките ти ще доведат до смъртта им? В такъв случай си иди с мир и не съгрешавай!“
Но на Мартин все пак му се искаше да почувства вината си. Искаше му се да се поизмъчва, да се покае и да преживее катарзис. Този стремеж е неизбежен сред руската интелигенция, възпитан е у нея от великите писатели от деветнайсети век и е основна причина за алкохолизма, сърдечносъдовите заболявания и революционните настроения у лицата с образование над средното.
Така че след като поброди из апартамента си половин час и поговори мислено с мъдрия свещеник, с шофьора убиец и с Фьодор Михайлович Достоевски, Мартин решително взе слушалката и позвъни на Ернесто Семьонович Полушкин.
Човекът, станал по неволя многодетен баща, вдигна слушалката веднага.
— Мартин се обажда — представи се накратко жадуващият катарзис страдалец. Това, с което са хубави редките имена, е, че не е необходимо да се уточняват презимето и фамилията — не като при разните Серьожа, Андрей, Дима и Володя.
— Вие сте били на Мардж — каза само господин Полушкин.
— Да — призна Мартин. — Мога ли да дойда?
След кратка пауза Ернесто Семьонович каза:
— Аз не ви виня, Мартине. И разбирам, че сте искали да помогнете на Ирина. Но не ми се мяркайте пред очите… става ли?
Мартин си представи Полушкин разгневен и кимна.
— Да. Разбира се. Но бих искал да ви разкажа какво се случи на Мардж…
— Обади ми се… вашият наблюдаващ — каза Ернесто Сергеевич с леко забавяне. — Така че съм в течение на случилото се. Предполагам, че вие също. Признавам си, че това беше и моя грешка — да се обърна към вас за помощ и да скрия част от информацията.
Мартин благодари мислено на тихия подполковник Юрий Сергеевич и каза:
— Много съм виновен пред вас…
— В нищо не сте виновен — отсече Полушкин. — Просто забравете за случилото се. А аз ще чакам завръщането на единствената си дъщеря. Прощавайте.
И връзката прекъсна.
— Железен мъжага — каза си Мартин, оставяйки слушалката. — Железобетонен. Мамка му! Това се казват нерви!
За успокоение на своите собствени, по-слаби нерви Мартин отиде в кухнята и замислено си забърка джин с тоник. Сама по себе си това беше успокояваща процедура, макар и простичка — най-важното в тази работа беше да се купи правилният тоник с истински хинин, а не химична отрова от най-близката лимонадена фабрика. Но и порцията от благородната напитка не донесе успокоение.
Мартин се обади на чичо си.
— Спомни си все пак за стареца! — поздрави го свадливо чичо му. — Къде си, по дяволите! У вас няма никого, мобилният ти е изключен. Човек може да си помисли, че се шляеш из Галактиката.
— Работа… — каза Мартин, бързайки да отклони разговора от опасната тема. — Извинявай, съвсем съм се шашнал. Слушай, нуждая се от съвет…
Чичо му веднага омекна. Много обичаше да дава съвети на племенника си.
— Е?
— Ситуацията е такава… — запъна се Мартин. — Заради мен загина… един човек.
— Ти идиот ли си? — изрева чичо му след секунда. — Такива работи по телефона! Надявам се, че не звъниш от мобилния?
— Не, не се безпокой… — започна Мартин.
— Сложил си едно от онези хитри неща на телефона си? — веднага смекчи тон чичо му. — Май се казваха скремблъри?
Голямата любов на чичо му към хитрите технологии се съчетаваше с известна наивност по отношение на тях. Мартин прекрасно знаеше това.
— Чичо…
— Най-важното е да се избавиш от тялото… — Чичо му изобщо не губеше време за празни приказки. — Можеш ли да намериш десет литра концентрирана азотна киселина?
— Чичо, престани! Никого не съм убивал! Какво ти става?! — възкликна Мартин в пълна паника. Дори му се причу щракане в линията, макар и да знаеше, че на новата му електронна АТС подслушвателното оборудване се включва абсолютно безшумно. — Имам предвид съвсем друго. Е… като най-близък аналог… опитах се да помогна на някого… да не се забърка в една глупава история. Не ме послуша. И право пред очите ми…